Денят минава толкова бързо, но миговете се влачат бавно. Знам, че не разбираш защо понякога начинът, по който казваш името ми, ме влудява. Знам колко тежко приемаш моментите, в които съм забравила да препека филийката ти, преди да я намажа с фъстъчено масло.
Опитвам се да ти прощавам, защото съм сигурна, че не си искал да седнеш върху главата на сестра си...два пъти...за две минути. Но истината е, че се провалям. И то често. Ядосвам се. Плача. Разстроена пиша есемеси на баща ти, заплашвам няколко пъти дневно, че ще се разбунтувам. Става ми тъжно, без да мога да обясня защо. Ядосвам се и ми е трудно да го прикрия. Чувствам се самотна, несигурна, раздразнена и понякога казвам неща, които ми се иска да върна обратно.
Затова, когато настъпи краят на деня... деня, който никога няма да мога да върна обратно, си припомням детайлите – върховете и спадовете, и се питам дали си се чувствал обичан през целия ден. Щом си вече в леглото и спиш спокойно, аз напълно забравям колко труден е бил денят ми. Когато целият хаос е приключил, ми се иска да те събудя и да ти кажа „Добре се справи днес, хлапе.“
Затова се надявам днес да съм те обичала достатъчно. Надявам се всеки ден да знаеш, че си обичан и нищо, което направиш или кажеш, не може да промени това. Надявам се да можеш да видиш отвъд сълзите ми и да разбереш колко горда съм с теб. Ти си най-върховното ми постижение. Обичам те безумно и се надявам винаги да го знаеш. Не просто по принцип, а всеки един ден, колкото и тежък да е. Обичах ли те достатъчно днес, мъничък мой? Надявам се. Наистина се надявам.
Автор: Kristen LaValley
Превод от: личен блог на Kristen LaValley
Коментари (0)
Вашият коментар