И аз съм като теб. Добре познавам копнежа най-накрая да стана майка, да гушна бебето си, всички надежди и планове, а след това и огромното разочарование, когато видя 1 черта на поредния купен тест за бременност.
Страх, объркване, самообвинения, тъга, една огромна празнина - това чувствам, когато вълнението ми, че този месец може и да се е получило, се сблъска за пореден път с едната чертичка.
След това някак събирам сили и си казвам "така е трябвало да стане"..."ще се случи, когато е писано"..."не трябва да ми е фикс идея" - същото, което чувам и от всички покрай мен. Но те всъщност не разбират.
Колкото и да не искаш да се вманиачаваш в това да станеш майка, това просто е невъзможно. Няма как да изключиш мозъка си. Надяваш се, търсиш проблем, молиш се, чакаш с трепетно вълнение.
Преминавам през различни периоди. От това да премахвам и коригирам всички здравословни пречки, през това да се опитвам изобщо да не мисля. Толкова ми е омръзнало да слушам думите "не мисли за това" и "ще си дойде, когато трябва".
Зная, че е лесно да се каже отстрани, когато не си в тази ситуация, емоция и момент. Когато не си в моята глава, която постоянно визуализира първия преглед, първото чуване на сърчицето, първата снимка от ехограф.
Месеците минават в надежда, вълнение, трепетно очакване на "правилните дни". Понякога си мисля, че времето е спряло и сякаш не върви. Мразя дните, в които трябва да ми дойде и се надявам, че няма да се случи. А след това...отново всичко се повтаря наново.
Чувствам се уморена от това да бързам да си купя поредния тест до това да се озовавам в месеци, в които съм дори презаредена в по няколко по шкафчето в банята, но без да има смисъл. И сякаш този мъчителен кръговрат не спира.
На моменти имам наистина саморазрушителни мисли. Чувствам се напълноценна жена. Гледам се в огледалото и се питам "дефектна ли съм", "защо при мен не става толкова лесно"?!
Когато чуя истории и думи от други жени как "е станало от първия път и от един опит", сякаш тези мои самообвиняния стават още по-яростни, иска ми се да крещя и да плача, докато не заспя от умора. Искам да не мисля.
Когато видя бременна жена, съм наистина много щастлива, но и малко тъжна, все едно буца засяда в гърлото ми и стигам до саморазрушителни мисли, като това да си казвам "Боже, какво толкова сторих, че да не ми даваш това чувство".
Знам, че може да ме разбере само човек, който е минавал през труден път, за да гушне рожбата си. Никой друг. Всичко, за което мечтая, е да усетя частичка от мен в утробата си, да гушна топлото и розово телце на бебето си. Да го целуна по малките краченца.
И това е моята молитва всяка вечер преди да заспя. Боже, толкова силно искам да стана майка. Често се стичат сълзи от очите ми, когато усетя цялата любов, която подтискам в себе си и искам да даря на едно мъничко човече.
Щастливите истории на жени, които ми разказват "стана, когато вече се бях отказала да мисля за това", ме обнадеждават. Карат ме да се чувствам по-близо до мечтата си. Вече си представям как ще кажа на таткото и ще плачем от щастие. И искам този сън да стане реалност.
Знам, че има много други жени като мен - независимо дали са такива без здравословни пречки или борещи се за бебе чрез медицинска помощ. Чувството е еднакво и копнежът ни е общ. Вярвам, че скоро ще дойде денят, в който сълзите ни от отрицателния тест ще бъдат заменени от сълзи от щастие на първата снимка на малките ни точици. Амин.
Коментари (0)
Вашият коментар