Когато дъщеря ми беше на три години, имах чувството, че всеки ден вървя по тънка линия между спокойствие и хаос. Понякога сутрин започваше нормално, с усмивки и игри, а в следващия момент всичко се променяше - една дребна ситуация, която за мен изглеждаше незначителна, за нея се превръщаше в цял свят от емоции, който се срива. Истерията идваше внезапно, силно и без предупреждение. Плач, викане, тръшкане на земята, отказ да ме чуе или да ме погледне. В тези моменти аз също се губех. Чувствах напрежение, безсилие и понякога дори яд, който после ме караше да се чувствам виновна.
Първоначално реагирах така, както повечето родители правят. Опитвах се да я спра бързо, защото ми беше трудно да понеса шума и напрежението. Казвах ѝ да се успокои, понякога повишавах тон, понякога я заплашвах с наказание, понякога просто ѝ отстъпвах, само и само да спре плачът. Но колкото повече се опитвах да контролирам ситуацията, толкова по-зле ставаше. Тя плачеше още по-силно, а аз се чувствах още по-безсилна. В онези моменти започнах да забелязвам нещо болезнено ясно. Ние не се успокоявахме заедно, а се „заразявахме" една друга с емоциите си.
Имаше вечери, в които си лягах изтощена и си мислех, че явно правя нещо фундаментално грешно. Четях, търсех съвети, говорех с други родители и започнах да осъзнавам нещо важно. Детето ми не ме „манипулираше", а просто нямаше какво друго да направи с това, което чувства. На три години тя нямаше думи, с които да обясни разочарование, умора, глад или претоварване. Имаше само емоция и тя излизаше като истерия.
Един от най-предизвикателните моменти за мен беше да спра да реагирам автоматично. Да не влизам в борба за контрол. Това означаваше да издържам нещо, което ми беше трудно - нейният плач, нейният вик, нейното „не". И точно там започна промяната. В началото не беше лесно. Понякога вътрешно кипях, но се опитвах външно да остана спокойна. Не защото бях намерила „перфектния метод", а защото бях изтощена от стария.
Започнах да правя нещо различно в най-тежките моменти. Когато истерията започваше, вместо да я спирам веднага, започнах да оставам по-близо, но да говоря по-малко. Понякога просто казвах, че виждам колко ѝ е трудно. Понякога дори не казвах нищо, само седях наблизо, за да знае, че не е сама. Това беше странно за мен в началото, защото имах усещането, че „не правя достатъчно". Но постепенно започнах да виждам, че точно това „по-малко" всъщност прави повече.
Интересното беше, че когато аз спирах да се боря с нея, тя започваше по-бързо да излиза от бурята. Не веднага, не магически, но осезаемо. Истериите започнаха да стават по-кратки. Понякога тя дори ме търсеше в средата на плача, сякаш проверяваше дали съм още там. И когато виждаше, че не съм се превърнала в друга буря срещу нея, започваше бавно да се успокоява.
Най-трудната промяна за мен беше да спра наказанията в моментите на емоционален срив. Преди ми се струваше логично. Ако нещо не е наред, трябва да има последствие. Но постепенно осъзнах, че в разгара на истерията тя не е в състояние да „учи" от наказание. Тя просто преживяваше емоция с пълна сила. И наказанието не я учеше на спокойствие, а само добавяше страх и още повече хаос.
Започнах да виждам колко различно се държи, след като се успокои. В тези моменти тя вече беше напълно различно дете. Беше уморена, понякога тъжна, но отворена. И тогава започнах да използвам тези спокойни моменти, за да ѝ помагам да разбира какво се е случило. Не като лекция, а като разговор. Казвах ѝ, че е била ядосана, че нещо ѝ е било трудно, че е искала друго. Понякога тя просто слушаше, понякога кимаше, понякога още не разбираше всичко, но започваше да свързва думите с преживяването.
С времето започнах да виждам не само промяна в нея, но и в себе си. Аз станах по-спокойна, не защото истериите изчезнаха, а защото вече не ги приемах като битка, която трябва да спечеля. Те станаха момент, който трябва да се преживее, а не да се контролира на всяка цена. И колкото по-малко се борех, толкова по-бързо минаваха.
Днес, когато се върна назад, виждам, че най-голямата промяна не беше в дъщеря ми, а в начина, по който аз реагирах на нейните емоции. Когато спрях да се опитвам да „побеждавам" истерията, започнах да виждам детето зад нея. Дете, което не беше трудно, а просто малко и учещо се как да се справя със свят, който понякога е прекалено голям за него.
Източник: фейсбук
Коментари (0)
Вашият коментар