Когато едно дете започне да се държи агресивно, да не изпълнява правилата, да избухва за дреболии или непрекъснато да предизвиква възрастните, първата реакция на много родители е да се запитат: „Защо се държи така?" Често следват наказания, забележки и опити поведението да бъде овладяно възможно най-бързо. Но детските психолози обръщат внимание на нещо много важно – зад всяко поведение стои някаква потребност. Детето рядко умее да изрази с думи какво чувства, затова го показва чрез действията си.
За малките деца поведението е своеобразен език. Те все още нямат достатъчно развит емоционален речник, за да кажат: „Страх ме е", „Ревнувам", „Чувствам се самотно" или „Имам нужда от повече внимание". Вместо това могат да започнат да се тръшкат, да удрят, да отказват да слушат или да проявяват инат. Макар тези реакции да изглеждат като непослушание, всъщност те често са сигнал, че детето преживява нещо, с което не може да се справи само.
Една от най-честите причини за проблемното поведение е нуждата от внимание. Това не означава непременно, че родителите не обичат детето си или не се грижат за него. Понякога ежедневието е толкова натоварено, че времето за истински контакт става все по-малко. Детето бързо разбира, че когато е спокойно и играе само, никой не му обръща особено внимание, но ако започне да крещи, да хвърля играчки или да спори, всички погледи се насочват към него. От негова гледна точка дори негативното внимание е по-добро от липсата на внимание.
Промените в семейната среда също могат да се отразят върху поведението. Развод, преместване, ново училище, появата на бебе или напрежение между родителите често създават несигурност. Децата невинаги разбират какво точно се случва, но усещат променената атмосфера. Тревожността им може да се прояви чрез раздразнителност, избухливост или отказ да спазват установените правила.
Понякога предизвикателното поведение е израз на силни емоции, които детето не знае как да управлява. Възрастните също губят самообладание, когато са преуморени, стресирани или разочаровани. Разликата е, че те постепенно са се научили да разпознават чувствата си и да ги регулират. Малкото дете тепърва развива тези умения. Когато е обзето от гняв или разочарование, то реагира импулсивно, защото мозъкът му все още не е достатъчно зрял, за да контролира емоциите така, както това прави един възрастен.
Има случаи, в които сякаш непрекъснато проверява границите. То отказва да прибере играчките си, спори за всяко правило или прави точно обратното на казаното. Това държание невинаги е проява на инат. Чрез него децата изследват света около себе си и се опитват да разберат докъде се простират границите, кои правила са постоянни и доколко могат да разчитат на възрастните. Колкото и странно да звучи, ясните и последователни граници създават чувство за сигурност.
Не бива да се забравя и силата на примера. Децата наблюдават много повече, отколкото слушат. Ако вкъщи конфликтите се решават с повишен тон, ако възрастните трудно овладяват гнева си или не проявяват уважение един към друг, детето естествено възприема този модел като нормален начин на общуване. То не копира само думите, а и начина, по който хората около него реагират в трудни ситуации.
Това не означава, че всяко нежелано поведение трябва да бъде оправдавано или пренебрегвано. Децата имат нужда от правила, последователност и ясни последствия, когато ги нарушават. Разликата е, че наказанието само по себе си рядко решава проблема, ако не бъде разбрана причината за него. Много по-ефективно е родителят първо да се запита какво стои зад тази реакция. Дали детето е уморено? Дали се чувства пренебрегнато? Дали преживява тревога или силно разочарование? Или просто все още не е научило по-подходящ начин да изразява емоциите си?
Когато възрастният успее да погледне отвъд самото поведение, отношенията с детето постепенно се променят. Вместо постоянна борба за надмощие започва истинско общуване. Това не означава липса на дисциплина, а съчетаване на ясни граници с разбиране и емоционална подкрепа. Именно така децата постепенно се научават не само какво е позволено и какво не, но и как да разпознават собствените си чувства, да ги назовават и да ги изразяват по приемлив начин.
Лошото поведение невинаги е знак за пропуски във възпитание. Много често то е опит за комуникация, отправен с единствените средства, с които детето разполага в този момент. Когато родителите успеят да чуят посланието зад виковете, сълзите или ината, те не само помагат на детето да преодолее трудностите си, но и изграждат връзка, основана на доверие, уважение и емоционална сигурност. А именно тази връзка е най-силната основа за здравословното развитие на всяко дете.
Коментари (0)
Вашият коментар