„Мразя брат си!", „Искам да върнете бебето!", „Защо винаги нея гушкаш?" Тези думи могат да наранят всеки родител. Първата реакция често е шок, последван от тревога, че между децата се заражда омраза, която ще остане за цял живот. Истината обаче е съвсем различна. В повечето случаи зад ревността не стои липса на любов към братчето или сестричето, а дълбок страх, който детето не знае как да изрази.
За едно малко дете родителите са целият му свят. Те са неговата сигурност, спокойствие и убежище. Когато в семейството се появи още едно дете, този свят внезапно се променя. Бебето има нужда от непрекъснати грижи, майката е уморена, бащата също отделя повече внимание на новия член на семейството, а по-голямото дете започва да усеща, че нещо вече не е както преди. То не разбира защо това се случва.
Единственото, което чувства, е, че сякаш губи част от любовта, която доскоро е получавало само за себе си.
Именно тогава се появяват капризите, избухванията и конфликтите. Детето може да започне да се държи предизвикателно, да се кара с братчето или сестричето си, да отказва да слуша, да плаче без видима причина или дори да поиска отново биберон, памперс или носене на ръце. На пръв поглед това изглежда като регрес или лошо възпитание, но всъщност често е отчаян опит да получи уверение, че все още е също толкова обичано.
Много родители несъзнателно задълбочават проблема. Желанието да въведат ред ги кара да казват: „Ти си по-големият, трябва да разбираш", „Виж колко спокойно е брат ти" или „Сестра ти никога не прави такива сцени". Макар тези думи да изглеждат безобидни, детето ги чува по съвсем различен начин. То не чува съвет, а послание, че другото дете е по-добро, по-послушно или по-обичано. Така ревността започва да се превръща в съревнование за внимание и одобрение.
Психолозите често напомнят, че всяко поведение има причина. Когато едно дете търси конфликти, не винаги се стреми да нарани братчето или сестричето си. Понякога то просто проверява дали мама и татко ще бъдат до него, дори когато е ядосано, разстроено или непослушно. Това е неговият начин да се увери, че любовта на родителите не зависи от това дали е „добро" дете.
Затова най-важното, което родителите могат да направят, не е да наказват ревността, а да се опитат да разберат какво се крие зад нея. Вместо да казват: „Не трябва да ревнуваш", много по-полезно е да признаят чувствата на детето: „Виждам, че ти е трудно. Разбирам, че понякога ти липсва времето, когато бяхме само двамата." Само няколко подобни думи могат да успокоят повече от десетки забележки и наказания, защото показват на детето, че някой го разбира.
Също толкова ценни са малките моменти, в които родителят отделя време само за едното дете. Не са нужни скъпи подаръци или дълги пътувания. Една разходка, прочетена приказка преди сън или разговор без телефони и разсейване могат да върнат усещането, че то все още има своето специално място в сърцето на мама и татко.
Добрата новина е, че ревността между братя и сестри обикновено не е постоянна. Когато децата се чувстват сигурни, че са еднакво ценни и обичани, постепенно престават да се борят за внимание. На мястото на съревнованието започват да се появяват доверие, общи игри, споделени тайни и онази силна връзка, която често остава за цял живот.
Следващия път, когато чуете: „Ти обичаш повече брат ми!" или „Не искам сестра ми да е тук", не бързайте да виждате в тези думи неблагодарност или лош характер. Много по-вероятно е детето да ви казва нещо съвсем различно: „Имам нужда да ми покажеш, че и аз все още съм важен за теб." Именно в това послание се крие истинската причина за ревността - не липсата на любов, а нуждата от сигурност, че любовта никога няма да свърши.
Коментари (0)
Вашият коментар