Има дни, в които детето сякаш не може да остане само и пет минути. Тъкмо сте седнали с кафето и идва да ви покаже рисунка. Започвате разговор по телефона и внезапно има поне три спешни въпроса. Опитвате се да приготвите вечеря, а то се върти около вас, дърпа ви за ръката, иска да го гушнете, да го погледнете, да видите как скача, как танцува или какво е построило. Ако не получи реакция достатъчно бързо, тонът става по-силен, молбите – по-настойчиви, а понякога се появяват плач, сърдити физиономии и поведение, което лесно получава етикета „лигавене".
Особено изтощително е, когато това се случва в период, в който родителят и без друго е претоварен. Има работа, домакинство, телефонът звъни, вечерята трябва да стане, някой търси чисти чорапи, а малкият човек до вас за пети път настоява: „Мамо, гледай ме!" В подобен момент мисълта „Но аз цял ден съм с теб!" е напълно разбираема. Само че да бъдем около детето и да бъдем с него невинаги се усеща по един и същи начин от детска гледна точка.
Може да сте прекарали целия следобед заедно, но през това време да сте пазарували, готвили, подреждали, отговаряли на съобщения и мислено да сте подготвяли утрешния ден. Детето е било до вас и със сигурност е получавало грижа. Храната, чистите дрехи, воденето до градина, прибирането, банята и всичко останало също са форми на грижа. Детето обаче търси и онзи друг вид присъствие, при който погледът на възрастния за малко остава само върху него.
Затова прословутото „Гледай ме!" е толкова характерно за малките деца. Понякога няма особено значение какво точно трябва да гледате. Скокът от дивана не е олимпийско постижение, а рисунката може да прилича на нещо, което само авторът ѝ е способен да разпознае. Важна е реакцията отсреща. Детето проверява дали е видяно, дали неговото вълнение стига до човека, който има най-голямо значение за него.
Това обяснява и един от най-досадните родителски парадокси. Детето може да си играе спокойно десет минути, докато се движите из стаята, но в мига, в който седнете да говорите по телефона, изведнъж има нужда точно от вас. Сякаш някакъв вътрешен радар моментално засича, че вниманието ви е преминало към друг човек.
При по-малките деца това не е непременно съзнателен опит да манипулират ситуацията. Те все още се учат да понасят чакането, да се занимават сами и да приемат, че мама или татко могат да бъдат временно заети с нещо друго, без връзката помежду им да е изчезнала. Умения, които изглеждат очевидни за възрастния, се изграждат с години.
Има и моменти, в които търсенето на внимание рязко се усилва. Появата на бебе в семейството е класически пример. По-голямото дете може прекрасно да разбира обяснението, че бебето е малко и има нужда от много грижи, и пак да започне да се държи по начин, който родителите не разпознават. Да иска да бъде хранено, въпреки че отдавна се храни само. Да настоява да го носят. Да говори като по-малко дете, да плаче за дреболии или да се появява всеки път, когато бебето е в ръцете на мама.
Отстрани това лесно се нарича ревност или лигавене. За детето обаче промяната в семейството е огромна. Вниманието, което доскоро е било почти изцяло негово, вече се разделя. Някои деца реагират спокойно, други започват да проверяват по всички възможни начини дали тяхното място още е сигурно.
Подобна промяна може да се появи и при тръгване на детска градина или училище, след по-дълго отсъствие на родител, при напрегнат период вкъщи или просто след ден, който е бил труден за детето. Тогава нуждата от близост невинаги идва под формата на сладко „Може ли да ме гушнеш?". Понякога идва като мрънкане, висене по родителя, провокации и поведение, което успява да натисне точно правилните копчета.
Тук се появява още един интересен механизъм. Детето много бързо разбира кое поведение получава реакция. Представете си, че си играе спокойно на пода, докато родителят върши нещо свое. Десет минути никой не казва нищо. После детето взема предмет, който знае, че не трябва да пипа, и реакцията идва мигновено: „Остави това веднага!" Изведнъж има поглед, глас, движение към него и пълното внимание на възрастния.
За едно малко дете дори отрицателното внимание пак е внимание. Ако спокойната игра често остава невидима, а пакостта гарантира незабавна реакция, връзката между двете постепенно става лесна за откриване.
Това не означава, че родителят трябва да аплодира всяка минута спокойно поведение. Понякога е достатъчно кратко: „Виждам колко си се съсредоточил върху тази кула" или „Много спокойно си играете двамата". Така вниманието не идва единствено когато някой крещи, разлива вода или рисува по стената.
И все пак има една важна граница. Разбирането на нуждата зад поведението не означава всяко искане за внимание да бъде изпълнено незабавно. Родителят има право да довърши разговора си, да изпие кафето си, да работи и понякога просто да не е на разположение в същата секунда. Детето може да чуе: „Виждам, че искаш да ми покажеш нещо. Ще довърша това и идвам при теб." Ако е обещано „след пет минути", добре е след пет минути наистина да има връщане към него.
Има голяма разлика между „Спри да се лигавиш" и „Виждам, че много искаш да съм с теб сега, но трябва да довърша вечерята". Във втория случай границата остава. Вечерята няма магически да се сготви сама и родителят не изоставя всичко. Детето обаче получава име на това, което вероятно преживява, вместо определение за самото себе си.
Думата „лигав" е особено коварна именно тук. Тя рядко описва какво се случва под видимото поведение. Едно дете може да бъде уморено, несигурно, ревниво, превъзбудено, да има нужда от близост или просто още да не умее да поиска внимание по начин, който възрастните намират за приемлив. Ако всичко това бъде събрано под етикета „лигавене", лесно пропускаме причината и започваме да се борим само с симптома.
Понякога помага не повече внимание през целия ден, а по-предвидимо внимание. Десет или петнайсет минути, в които телефонът е оставен настрани и детето избира какво да правите заедно, могат да бъдат много по-ценни за него от часове физическо присъствие, през които вниманието постоянно прескача между няколко задачи. За едно семейство това може да бъде разговор преди сън, за друго – игра след детската градина, разходка с кучето или няколко минути на дивана след прибиране.
Няма нужда тези моменти да изглеждат като сцена от реклама на семейно щастие. Детето не измерва качественото време с красиво организирани занимания. Понякога иска просто да разкаже невероятно дълга история за нещо, случило се на площадката, докато възрастният го гледа и действително слуша.
А ако търсенето на внимание изведнъж стане много по-силно от обичайното, струва си да се погледне какво се е променило около детето. Ново бебе, нова група в градината, напрежение вкъщи, по-малко време с единия родител, неприятна случка или натрупана умора могат да се покажат първо през поведението. Малките деца рядко идват вечер с добре подредено обяснение как са се чувствали през деня. Те по-често го показват.
Детето постепенно трябва да научи, че не може винаги да бъде център на вниманието. Но също толкова важно е да знае, че когато вниманието на мама или татко е другаде, неговото място до тях не е изчезнало.
Коментари (0)
Вашият коментар