Децата разбират много повече за отношенията между родителите си, отколкото възрастните предполагат. Дори когато не чуват целия разговор и не познават причината за спора, те усещат промяната в атмосферата у дома. Един по-рязък тон, врата, която се затваря по-силно, необичайно мълчание на масата или поглед, който двама възрастни си разменят, могат да бъдат достатъчни, за да разбере детето, че нещо не е наред. То няма необходимия житейски опит, за да прецени дали спорът е маловажен или сериозен, дали ще продължи пет минути или ще промени отношенията между родителите му. Затова възприема не само думите, а цялото усещане около тях. За детето семейството е неговата основна среда на сигурност и когато тази среда внезапно стане напрегната, то естествено започва да се пита какво се случва и дали всичко ще бъде наред.
Начинът, по който детето преживява подобен момент, до голяма степен зависи от възрастта му. Малкото дете обикновено не може да разбере сложните причини за един конфликт и може да си обясни случващото се чрез нещо, което познава - собственото си поведение. Ако преди спора е отказало да си легне, направило е беля или е поискало нещо от родителите си, то лесно може да реши, че именно то е причината мама и татко да се карат. Това не винаги се случва като ясно формулирана мисъл. Понякога се проявява чрез внезапно мълчание, прекомерно послушание, опит да развесели родителите си или постоянно желание да разбере дали са добре. Детето може да не каже „Страх ме е, че съм виновен", но поведението му да покаже точно това.
С порастването децата започват да разбират повече от съдържанието на конфликтите, но това не означава, че ги преживяват по-леко. По-голямото дете може да разбере за какво спорят родителите му, да различи гняв от разочарование и дори да осъзнае, че определени проблеми съществуват отдавна. В същото време то започва да си задава други въпроси. Дали родителите му все още се обичат? Ще останат ли заедно? Дали единият няма да си тръгне? Дали семейството няма да се промени? Колкото повече детето разбира за отношенията между възрастните, толкова повече възможности има да си представя различни сценарии. Затова една кавга, която за родителя е моментна проява на раздразнение, може да има съвсем различно значение в съзнанието на детето.
Особено силно се запечатва не толкова конкретната причина за спора, колкото начинът, по който родителите се държат един към друг. Децата наблюдават дали двамата се изслушват, дали се прекъсват, дали се обиждат, дали повишават тон, дали някой се опитва да доминира над другия. Те забелязват как единият родител реагира, когато е ядосан, и как другият отговаря. Постепенно тези наблюдения се превръщат в представата на детето за това как изглеждат близките отношения. То учи за любовта не само от разговорите за уважение и доброта, които водим с него, а и от начина, по който възрастните се държат в моментите, когато са ядосани един на друг.
Това е една от причините самият факт, че родителите понякога се карат, да не е достатъчен, за да се говори за вреда върху детето. Конфликтите са част от живота на всяка двойка. Двама души могат да имат различни характери, нужди и очаквания и въпреки това да имат здрава връзка. За детето е много по-важно дали конфликтът остава в рамките на уважението и дали след него настъпва възстановяване. Когато то види, че мама и татко са били ядосани, но след това са успели да разговарят спокойно, да се извинят или просто да продължат нормално отношенията си, получава важна информация: хората могат да не са съгласни, без това да означава, че всичко е приключило.
Обратното също е вярно. Когато спорът често преминава в обиди, унижение, заплахи или продължително мълчание, детето може да започне да свързва близостта с несигурност. То може да се научи да следи настроенията на родителите си и да се опитва предварително да предвиди кога ще възникне следващият конфликт. Някои деца реагират с тревожност и затваряне в себе си, други стават раздразнителни и по-агресивни, а трети започват да се държат прекалено „добре", сякаш вярват, че ако не създават никакви проблеми, ще успеят да запазят спокойствието у дома. В подобни ситуации промяната в поведението не бива автоматично да се приема като каприз или непослушание. Понякога тя е начинът, по който детето показва, че е усетило напрежението и не знае какво да прави с него.
Много деца се страхуват най-вече от неизвестността след кавгата. Възрастният може да знае, че спорът ще бъде забравен след няколко часа, но детето няма как да бъде сигурно в това. Ако родителите продължат да не си говорят, ако единият спи в друга стая или ако атмосферата вкъщи остане студена, детето започва да търси знаци, които да му покажат дали опасността е преминала. Затова понякога е полезно след конфликт родителите да кажат на детето с прости думи какво се е случило, без да го натоварват с подробности. „Скарахме се, защото не сме съгласни за нещо, но това е въпрос между нас и ще го решим" е съвсем различно послание от пълното мълчание.
В такива моменти особено важно е детето да не бъде поставяно между двамата възрастни. Когато единият родител търси подкрепа от него с думи като „Кажи на татко, че не е прав" или „Ти сам виждаш каква е майка ти", детето се оказва в ситуация, в която трябва да избира между двама души, от които има нужда еднакво. Дори когато родителят не го прави умишлено, подобно поведение може да създаде усещане, че детето трябва да заеме страна или да помогне за разрешаването на проблема. То може да започне да се чувства отговорно за емоционалното състояние на единия или и на двамата родители, а това е роля, която не му принадлежи.
Понякога самото дете започва да поема тази роля, без никой да му я е възлагал. Опитва се да разсмее мама, когато тя е ядосана. Отива при татко и го прегръща. Казва им да спрат да се карат. Предлага да отидат някъде заедно или да направят нещо, което обикновено ги сближава. На пръв поглед това може да изглежда като проява на зрялост и съпричастност, но зад него често стои желанието на детето да възстанови усещането за сигурност. Важно е тогава родителите да му покажат, че не е необходимо да поправя отношенията между тях. То може да бъде обичано и спокойно, дори когато двама възрастни имат проблем помежду си.
Децата забелязват и нещо друго, което често остава извън вниманието на родителите - начина, по който възрастните се отнасят един към друг след конфликта. Ако единият каже „Съжалявам, че ти говорих така", ако двамата намерят начин да продължат разговора по-спокойно или просто се върнат към обичайното си ежедневие, детето вижда, че конфликтът има край. То разбира, че грешките не са непоправими и че човек може да поеме отговорност за поведението си. За едно дете това е много ценен урок, защото в неговия собствен живот също ще има моменти, в които ще се ядоса, ще каже нещо неподходящо или ще нарани някого, когото обича.
Затова няма нужда родителите да се опитват да създадат пред детето образ на семейство, в което никога няма несъгласие. Подобна картина не съществува в реалния живот. По-важно е детето да види, че конфликтът има граници. Че гневът не дава право на унижение. Че различното мнение не означава отхвърляне. Че човек може да признае, когато е прекалил. И че отношенията могат да бъдат възстановени след труден разговор.
Разбира се, има ситуации, при които думата „кавга" не описва достатъчно сериозно случващото се. Постоянните обиди, заплахи, физическата агресия, разрушаването на предмети и поведението, което кара единия родител или детето да се страхува, са съвсем различен проблем. Когато подобна среда е постоянна, детето не просто наблюдава конфликт между възрастни. То живее в атмосфера на несигурност и може да бъде засегнато дори когато родителите смятат, че са успели да го „скрият" от най-тежките моменти.
Децата не запомнят непременно точните думи от една семейна кавга. По-вероятно е да запомнят усещането, което е останало след нея. Дали са се чувствали уплашени и сами или са разбрали, че възрастните са се ядосали, но могат да намерят път обратно един към друг. Дали са усещали, че трябва да пазят единия родител, или са знаели, че проблемите между възрастните не са тяхна отговорност.
Това прави поведението на родителите след конфликта толкова важно. Не е необходимо да бъдат безгрешни, за да дадат на детето усещане за сигурност. Необходимо е да му покажат, че зад трудния момент има отговорност, разговор и възможност отношенията да бъдат поправени. Защото детето няма нужда да расте в дом, в който никога няма напрежение. То има нужда да разбере, че дори когато възрастните са ядосани, светът му няма да се разпадне.
Коментари (0)
Вашият коментар