Преди да купим новата раница, да подредим тетрадките и да приготвим дрехите за първия учебен ден, има един разговор, който е много по-важен от всичко, което можем да сложим в раницата на детето си. Разговорът за това как да се отнася към другите.
Защото зад всяко „само се пошегувах" може да стои нечия болка. Зад един смях в класната стая може да стои дете, което се прибира вкъщи и плаче. Зад една обидна дума може да има страх, срам и усещане, че не си достатъчно добър. А понякога детето, което всички наричат „чувствително", просто е било наранено повече пъти, отколкото възрастните предполагат.
Затова преди 15 септември нека кажем на децата си не само да внимават за собствените си оценки, успехи и приятелства. Нека им кажем да внимават и за хората около себе си.
Нека им обясним, че няма нищо забавно в това да се смееш на някого заради външния му вид, дрехите, гласа, начина, по който говори, оценките му или това, че няма същите възможности като останалите. Че „шегата" престава да бъде шега в момента, в който другият страда. И че това, че всички останали се смеят, не означава, че постъпката е правилна.
Нека им кажем, че не е нужно да харесват всеки човек. Може да не искат да бъдат приятели с някого. Може да имат различни интереси, характери и мнения. Но никога не трябва да унижават човек само защото е различен.
Нека ги научим, че силата не е да накараш някого да замълчи. Не е да събереш около себе си група деца и заедно да се подигравате на едно. Не е да знаеш коя е най-болезнената дума и нарочно да я използваш. Силата е да можеш да спреш, когато разбереш, че си прекрачил нечия граница.
Кажете им и нещо друго: ако видят, че някого тормозят, не е нужно да се смеят, за да бъдат приети от групата. Не е нужно да снимат с телефона си. Не е нужно да стоят безучастно, защото „не е тяхна работа". Понякога един човек, който ще каже „Стига", ще потърси учител или просто ще застане до детето, което е останало само, може да промени целия му ден.
Научете ги да забелязват тихите деца. Онези, които стоят сами в междучасието. Онези, които никой не избира в отбора. Онези, които се притесняват да вдигнат ръка. Онези, които се усмихват, въпреки че всъщност не им е до смях.
Защото не всяко наранено дете ще се прибере вкъщи и ще каже: „Днес ме тормозиха." Понякога просто ще стане по-тихо. Ще започне да измисля причини да не ходи на училище. Ще престане да говори за деня си. Ще се затвори в стаята си. И родителите му може дълго да не разберат защо.
Затова нека възпитаваме децата си не само да се защитават, но и да не нараняват. Не само да настояват да бъдат уважавани, но и да уважават. Не само да говорят, когато някой ги обиди, но и да си задават въпроса дали самите те не са се превърнали в причината някой друг да плаче.
И нека не забравяме, че децата рядко се учат на емпатия от лекции. Те я виждат. В начина, по който говорим за съседа. В начина, по който коментираме външността на някого. В начина, по който се отнасяме към сервитьора, продавача, учителя, възрастния човек на улицата. В начина, по който реагираме, когато някой сгреши.
Ако искаме детето ни да бъде добро с другите, първо трябва да му покажем как изглежда добротата.
Затова преди първия учебен звънец може да му кажем нещо съвсем просто: „Не е нужно да бъдеш приятел с всички. Не е нужно да харесваш всички. Но никога не унижавай човек, само защото е различен. Не се смей на нечия болка. Не използвай чужда слабост, за да изглеждаш по-силен. Ако видиш, че някого тормозят, не бъди част от тълпата. Потърси помощ. Застани до него. И ако някога ти самият нараниш някого, имай смелостта да признаеш и да се извиниш."
Това е разговор, който може да продължи само няколко минути, но да остане в съзнанието на едно дете за цял живот.
Училището не е само място, където децата се учат да четат, пишат и смятат. То е мястото, където за първи път се учат как да бъдат хора сред други хора.
Най-ценният урок, който можем да им дадем преди 15 септември, е този: Бъди човекът, заради когото някой се чувства приет, а не човекът, заради когото някой се страхува да бъде себе си.
Коментари (0)
Вашият коментар