Детето тръшва вратата, отказва да си прибере играчките или отговаря грубо на съвсем обикновен въпрос. Родителят вече е изнервен от дългия ден и реакцията идва почти автоматично. Следва забележка, повишен тон, понякога и наказание. А малко по-късно, когато напрежението отмине, остава въпросът дали ситуацията е можела да се развие по друг начин.
Децата невинаги умеят да обяснят какво им се случва. Особено когато са малки, чувствата им често изпреварват думите. Разочарованието се превръща в плач, страхът може да изглежда като инат, а умората да предизвика поведение, което родителите определят като непослушание. Затова някои реакции заслужават повече внимание, преди възрастният да реши, че детето нарочно нарушава правилата.
Когато малчуганът плаче за нещо, което изглежда дребно, първият импулс често е да му се обясни, че няма причина да се разстройва. Счупена играчка, отказана сладост или промяна в плановете могат да предизвикат истинска буря от сълзи. За възрастния случката може да е незначителна, но за детето преживяването е съвсем реално. То все още се учи да понася разочарованието и невинаги разполага с уменията да се успокои само. Вместо наказание за плача, по-полезно е да срещне спокоен възрастен, който му помага да назове чувството си. Това не означава, че родителят трябва да изпълни всяко желание. Може да запази отказа си и едновременно с това да прояви разбиране.
Същото важи и за избухванията на гняв. Малките деца понякога крещят, хвърлят предмети или се хвърлят на пода, когато не получат желаното. Подобни сцени са изтощителни, особено на обществено място, където погледите на околните допълнително притесняват родителя. В този момент обаче детето често е толкова завладяно от емоцията си, че дългите обяснения и заплахите не достигат до него. По-важно е възрастният да осигури безопасност, да спре действията, с които детето може да нарани себе си или другите, и да изчака напрежението да намалее. Разговорът за случилото се има много по-голям смисъл след това.
Има деца, които започват да казват „не" почти на всичко. Не искат да се обличат, да излизат, да си мият зъбите или да седнат на масата. Подобно поведение лесно се възприема като предизвикателство към родителския авторитет. В определени възрасти обаче отказът е част от опита на детето да усети собствената си самостоятелност. То открива, че има мнение и може да изразява предпочитания. Разбира се, някои правила остават задължителни, особено когато са свързани със здравето и безопасността. Но вместо всяко „не" да води до спор, понякога помага детето да получи ограничен избор. Например дали първо да облече блузата или панталона, или коя четка за зъби да използва.
Родителите често се тревожат и когато детето започне да крие истината. Разляло е сок, счупило е нещо или е направило беля, но категорично отрича. Лъжата не бива да се насърчава, ала е важно да се разбере какво стои зад нея. При по-малките деца границата между въображението и действителността все още се изгражда. При по-големите премълчаването понякога е свързано със страх от реакцията на възрастните. Ако всяка грешка води до силен гняв или унижение, детето може да започне да се старае повече да скрива случилото се, отколкото да го поправи. Спокойният разговор и възможността да поеме отговорност за постъпката си учат на честност много по-добре от заплахите.
Друг повод за конфликти е разсеяността. Детето забравя къде е оставило обувките си, не изпълнява докрай дадена задача или изглежда, че изобщо не слуша. Понякога това е обикновено увлечение по играта, друг път е резултат от умора, прекалено много инструкции или все още развиващи се умения за внимание и организация. Възрастните лесно забравят колко сложни могат да бъдат на пръв поглед елементарните задачи. Изречението „Прибери играчките, измий си ръцете и се приготви за вечеря" съдържа няколко последователни действия. За малкото дете е по-лесно да ги изпълни, когато получава ясни указания едно по едно.
Не бива да се бърза с наказанието и когато детето отказва да споделя играчките си. Възрастните често настояват то веднага да даде любимата си вещ на друго дете, особено когато има гости или играе на площадката. Но умението да споделя се развива постепенно. За малкото дете любимата играчка може да е изключително важна и раздялата с нея, дори за няколко минути, да предизвика силно притеснение. Много по-полезно е да се упражняват редуване, изчакване и договаряне. Така детето постепенно разбира, че може да играе с другите, без да губи правото си на лични вещи.
Понякога поведението, което най-силно дразни родителите, е непрекъснатото търсене на внимание. Детето прекъсва разговорите, задава въпроси точно когато възрастният е зает, дърпа го за ръката или започва да прави пакости, щом усети, че никой не го забелязва. Това невинаги е опит да се наложи. Възможно е да има нужда от повече близост, особено след промяна в семейството, раждане на братче или сестриче, започване на детска градина или период, в който родителите са по-заети. Дори кратко време, прекарано заедно без телефон и други разсейвания, може да промени начина, по който детето търси контакт.
Особено внимание заслужава и моментът, в който детето започне да се държи по начин, характерен за по-ранна възраст. Вече е спяло самостоятелно, но изведнъж настоява да бъде при родителите. Отново иска помощ за неща, с които преди се е справяло. Говори като по-малко или става необичайно прилепчиво. Подобни промени могат да се появят при стрес, тревожност или големи житейски събития. Вместо упреци, че вече е голямо, детето има нужда от търпение и усещане за сигурност. Ако промяната е продължителна, силно изразена или пречи на ежедневието му, е разумно родителите да потърсят съвет от специалист.
Има и ситуации, в които детето просто не иска да общува. Прибира се от училище, отговаря с по една дума и предпочита да остане само. Родителят може да приеме мълчанието като неуважение или нежелание да споделя. Но и децата имат дни, в които са претоварени от шум, правила, социални отношения и очаквания. Понякога им е необходимо време, преди да разкажат какво се е случило. Ненатрапчивото присъствие и спокойната атмосфера често помагат повече от настойчивите въпроси.
Това, разбира се, не означава, че всяко поведение трябва да бъде оставено без последствия. Малчуганът има нужда от ясни граници и от възрастни, които ги спазват последователно. Удрянето, обидите, умишленото нараняване и опасните действия изискват намеса. Но има съществена разлика между това да се постави граница и да се накаже детето в пристъп на гняв. Когато е разляло вода, може да помогне да я избърше. Когато е наранило някого, може да бъде насърчено да поправи стореното по подходящ за възрастта си начин. Така постепенно разбира връзката между действията и последствията им.
Важен е и начинът, по който родителят говори след трудна ситуация. Думи като „лош си", „непослушен си" или „от теб нищо няма да стане" могат да оставят много по-дълбока следа от самата случка. Детето има нужда да знае, че определена постъпка е неприемлива, без да започва да вярва, че самото то е лошо. Може да бъде обичано и едновременно с това да носи отговорност за поведението си.
Разбира се, родителите също се уморяват, ядосват и понякога реагират по-рязко, отколкото биха искали. Не всеки труден момент може да бъде посрещнат с безупречно спокойствие. Но когато възрастният осъзнае, че е прекалил, извинението има значение. То показва на детето, че грешките могат да бъдат признати и отношенията могат да бъдат поправени.
Преди да последва наказание, понякога си струва родителят да се запита какво всъщност се опитва да покаже детето с поведението си. Дали е уморено, уплашено, разочаровано, ревниво, или просто още не умее да се справи с определена ситуация. Отговорът невинаги е очевиден, а понякога зад поведението стоят няколко различни причини.
Детството е време, в което човек се учи да живее сред другите, да управлява чувствата си и да разбира границите. По този път неизбежно има сълзи, откази, грешки и трудни дни. Детето няма да запомни всяка родителска забележка, но постепенно ще изгради представа какво се случва, когато сгреши. Дали трябва да се страхува и да се крие, или може да потърси помощ, да поеме отговорност и да опита отново.
Именно в тези обикновени, понякога изнервящи моменти се изгражда доверието между родител и дете. Не чрез липса на правила, а чрез сигурността, че дори когато поведението му е трудно, до него има възрастен, който ще го спре, когато е необходимо, ще го изслуша и ще му помогне да се справи по-добре следващия път.
Коментари (0)
Вашият коментар