„Остави го, той е по-малък.“ „Сестра ти винаги е била по-чувствителна.“ „Ти си разумният, знаем, че ще ни разбереш.“ На пръв поглед обикновени реплики, които могат да се чуят в много семейства. Понякога обаче зад тях се крие несправедливост, която децата усещат много преди да могат да я обяснят. Едното получава повече внимание, подкрепа и разбиране. Другото трябва да се справя само. И колкото по-добре се справя, толкова по-малко помощ получава.
Така се появява онова, което в популярната психология наричат „златното дете“ – любимецът на семейството, чиито грешки се прощават по-лесно, а успехите се превръщат в повод за гордост. До него често расте брат или сестра, които постепенно свикват да бъдат на второ място. Терминът не е медицинска диагноза. Той описва семейна динамика, при която едно дете е системно идеализирано или поставяно в привилегирована позиция.
Проблемът не е в родителската гордост, а в различните правила, по които се оценяват децата. Представете си семейство с две деца. Едното има проблеми в училище, сменя работни места, взема прибързани решения. Родителите непрекъснато му помагат, оправдават го и обясняват, че просто му е трудно. Другото учи, работи, плаща сметките си и рядко иска нещо. За него всички казват: „То е оправно, няма да го мислим.“
Годините минават, децата стават възрастни, но отношението към тях остава същото. Ако някой ден самостоятелният син или дъщеря се осмели да попита защо има такава разлика, често получава обвинение в ревност. Точно тук започва голямата болка. Пренебрегваното дете не страда непременно от липсата на подаръци, пари или похвали. Много по-тежко е усещането, че неговите потребности винаги са били по-маловажни. То може да израсне с убеждението, че трябва да заслужава любовта. Да бъде добро, успешно, да не разочарова никого. Като възрастен човек понякога трудно казва „не“, изпитва вина, когато поставя себе си на първо място, и се чувства длъжен да решава чуждите проблеми.
Отстрани изглежда самостоятелен и уверен. Малцина подозират колко усилия му струва непрекъснатото желание да доказва, че е достатъчно добър. Но привилегированата позиция също има своята цена. Някои „златни деца“ растат под тежестта на огромни очаквания. От тях се иска да бъдат отличници, успешни, примерни, да изберат подходяща професия и партньор. Родителското възхищение е силно, докато следват предварително начертания път. Когато решат да направят нещо различно, подкрепата може да изчезне.
В други семейства любимецът е толкова защитаван, че трудно се научава да поема отговорност. Възрастните намират оправдания за поведението му, намесват се при всеки проблем и го предпазват от последствията на собствените му решения. По-късно това може да затрудни отношенията му с хора, които не са склонни да проявяват същото снизхождение. Разбира се, подобни последствия не са неизбежни. Характерът, личният опит и отношенията извън семейството също имат значение. Най-болезнените поражения обаче често се виждат между братята и сестрите.
Две деца, които са споделяли стая, играчки и летни ваканции, постепенно започват да се възприемат като съперници. Едното се чувства ощетено, другото – несправедливо обвинявано. И двамата може да са убедени, че другият не ги разбира. Пренебрегваното дете понякога започва да изпитва неприязън към брат си или сестра си още в ранна възраст. То вижда как другият получава повече внимание и си обяснява това по единствения достъпен начин: „Явно той е по-важен от мен.“
По-късно тази болка може да се превърне в гняв. Възрастният човек вече разбира, че родителите са отговаряли за отношението към децата си, но чувството за несправедливост остава свързано с брат му или сестра му. От другата страна картината изглежда различно. Любимото дете може да има прекрасни спомени от детството си. Да помни грижовни родители, щастливи празници и много подкрепа. Когато чуе, че брат му е страдал, реагира с недоумение: „Какви ги говориш? Нашите винаги са правили всичко за нас.“ Това изречение може да сложи край на разговор, чакан с години.
Една от най-болезнените особености на подобни семейства е, че децата израстват с различни представи за едни и същи родители. За единия майката е била нежна и подкрепяща. За другия – критична, взискателна и вечно недоволна. И двете преживявания могат да бъдат напълно искрени. Различията понякога стават още по-видими, когато родителите остареят. Грижите за тях, финансовите въпроси и наследството могат да извадят на повърхността стари обиди. Спорът привидно е за апартамент, пари или кой колко е помогнал. Зад него обаче може да стои въпрос, който някой е носил в себе си десетилетия: „Защо за него винаги имаше, а за мен никога?“
Защо родителите изобщо създават подобни отношения? Някои несъзнателно предпочитат детето, в което разпознават себе си. Други се привързват по-силно към онова, което смятат за по-уязвимо. Понякога разликата идва от семейни обстоятелства, лични очаквания или конфликти, които нямат нищо общо със самите деца. Има и родители, които използват сравненията като начин за възпитание. Вярват, че ако непрекъснато посочват едното дете за пример, другото ще се старае повече. Вместо мотивация обаче могат да създадат обида и съперничество.
Важно е да се прави разлика между фаворизиране и различна грижа според потребностите. Болно дете например естествено може да изисква повече внимание. По-малкият брат може да има нужда от помощ, с която по-големият вече се справя сам. Това само по себе си не означава несправедливост. Тревожният знак е постоянният модел, при който чувствата на едното дете се омаловажават, а поведението на другото почти винаги се оправдава. Могат ли братята и сестрите да преодолеят подобно минало? Понякога успяват, особено когато започнат да разговарят помежду си, без да повтарят родителските обвинения и сравнения.
За любимото дете може да е трудно да приеме, че брат му или сестра му са преживели детството по различен начин. За пренебрегваното пък е болезнено да се откаже от надеждата, че някой ден родителите ще признаят грешките си. Подобно признание невинаги идва. Човек обаче може да се научи да поставя граници, да отказва непосилни отговорности и да изгражда отношения, в които не се налага непрекъснато да доказва собствената си стойност. При дълбоки конфликти разговорите с психолог или семеен терапевт могат да помогнат.
Понякога братята и сестрите успяват да се сближат едва след като напуснат семейния дом и започнат да се опознават като възрастни хора. Друг път дистанцията остава, а контактите се ограничават до празници и задължителни телефонни разговори. Има семейства, в които майката продължава да нарича единия си син „моето добро момче“, докато другият, вече побелял мъж със собствени деца, все още чака да чуе, че и с него се гордее. Това е една от най-тъжните последици от фаворизирането.
Децата порастват, създават семейства, изграждат кариери, но понякога продължават да търсят онова равноправно място в родителското сърце, което са усещали, че им липсва. А братът или сестрата, с които биха могли да споделят спомените от детството, често се оказват хората, от които най-много са се отдалечили.
СНИМКА: Pixabay
Коментари (0)
Вашият коментар