Напишете дума/думи за търсене

Как да възпитаме дете без наказания?

Kак да отгледаме децата си, без да налагаме над тях контрол, надмощие и срам? Има начин: чрез осъзнато родителство. Основният принцип на осъзнатото родителство е връзката преди всичко.

Често пъти напомням на клиентите си това много важно нещо: свържете се, преди да коригирате. Връзката преди корекцията: това е основополагащият принцип на осъзнатото родителство. В цялата книга редим тухлите на тази основа. Когато се запитаме: „Как да се свържа с чувствата на детето си в този момент?", цялата ни енергия се променя от доминация към партньорство. Ключът към задълбочаването на връзката ни с децата ни е в поддържането на този фокус. За да бъда още по-детайлна и да приложа това на практика, аз използвам акронима ПГП: преговори, граници, последствия. Когато се осланяме на тези три стълба на осъзнатото родителство, ние не само образоваме децата си по един прекрасен начин, но и запазваме връзката си с тях. По-важното е, че така запазваме връзката им със собствената им стойност и вътрешна сила. Нека разгледаме по-подробно всеки един от тези стълбове.


Преговори

Когато говоря за преговаряне с децата, родителите често се отдръпват. Защо? Защото изискват прекалено много усилия, има твърде много движение напред-назад. И знаете ли какво? Прави са. По-трудно е да преговаряш с детето си, отколкото да го командваш. Но преговорите са много по-здравословна стратегия, отколкото сляпо да даваш команди, защото това позволява на децата ни да се почувстват окрилени и приети. Всички човешки същества се развиват най-добре, когато усещат, че имат контрол над собствения си живот. Дори и да нямат истински контрол, за тях е важно да смятат, че го имат.

Нашите деца копнеят да усещат, че имат контрол върху живота си. Когато, без да се замисляме, ги обстрелваме със заповеди и очакваме да се подчинят, ние им отнемаме собствения им авторитет и ги учим да не се осланят на вътрешната си мъдрост. Но влизайки в диалога на преговорите, ние им позволяваме да се почувстват уважавани и ценени. Ние показваме на децата си, че са достатъчно важни за нас, за да вземем предвид мнението им и да приемем гледната им точка. Вместо да пренебрегваме мнението им, ние демонстрираме, че те са достатъчно важни за нас, за да забавим темпото и да влезем в диалог, в който мислим за добруването им и подкрепяме това, че имат своя гледна точка. Бихме се държали така с най-добрите си приятели – тогава защо не и с децата си?

Ето как биха могли да изглеждат едни преговори: Ако тийнейджърът ви иска да направи купон вкъщи, когато не сте в града, а вие не сте съгласни, как ще се справите с проблема? Дали ще кажете: „Да не си луд? В никакъв случай!", или ще направите пауза и ще помислите върху молбата му, така като бихте го направили за приятел? Може, да речем, да кажете: „Знам, че искаш да направиш купон, но не мисля, че е безопасно, когато не съм вкъщи. Как да намерим решение, което ще е добро и за двама ни – ти да направиш купон, а аз да осигуря безопасността за теб и приятелите ти?" Може би детето ви ще се съгласи да направи купон, когато сте в града, а вие – да му осигурите уединение, като стоите в друга част на къщата. Или пък ще намерите друго решение. Независимо от резултата, важното тук е самият процес на преговаряне между детето и родителя. Той помага на детето да се чувства уважавано и свързано с родителя, а не да бъде сляпо контролирано и заставяно.

Когато децата ни видят, че сме отворени да обсъждаме с тях нови решения, те се чувстват чути и зачитани. Всички печелят от това. Нашата готовност да преговаряме им позволява да свалят защитата си и да се отворят към добро и за двете страни споразумение. Те разбират, че това не е битка и че ние като родители сме на тяхна страна. Вместо да се борят с нас, те се отварят за възможността да работят заедно с нас. Това е чудесен начин да изградим връзка и да подхранваме отношенията си.

Сега ви чувам как възразявате: „Но ние не можем да преговаряме с тях за всичко. Някои неща не подлежат на договаряне." И сте прави. Има някои неща, които не подлежат на коментар, и е изключително важно да знаем кои са те. Но преди да започнете да се вълнувате за съставянето на списъка с неподлежащи на преговори теми, нека ви предупредя, че само няколко неща в живота попадат в тази категория. Когато казваме, че за нещо не може да се преговаря, това означава, че то не подлежи на коментар – то е закон божи. Искаме ли децата ни да растат в дом, подвластен на непоклатими закони? Или искаме да чувстват, че живеят в дом, в който всичко подлежи на дискусия и отворен диалог? В какъв дом бихте живели вие?

Приемането на родителството като поредица от преговори наистина се крие в отношението, с което подхождаме към връзката с децата си. Реалното провеждане на тези преговори се случва на следващото ниво – нивото на границите.

Граници

Всички ние искаме да поставим полезни и гъвкави граници пред децата си, без да ги зазиждаме зад стени от страх и контрол. Но как да създадем такива граници? Ами, първата стъпка винаги е да се обърнем към вътрешния си свят: Трябва да седнем сами и да бъдем истински откровени със себе си. Трябва да осъзнаем естеството на границите, които искаме да създадем. Помнете, че вместо неволно да строим стени между нас и децата ни, трябва да прилагаме житейски принципи, които естествено се проявяват като граници, но сами по себе си нямат много общо с поведението на децата ни, а по-скоро с нашия начин на живот и съществуване.

Например не бива да лишаваме децата си от шоколадови бисквити, защото ядат прекалено много от тях и качват килограми. Тъй като осъзнаваме, че те не са здравословни за никого вкъщи, ние спираме да ги купуваме и точка. Не забраняваме само на едното си дете да ползва електронни устройства, защото не се справя в училище; вместо това ограничаваме времето пред екраните на цялото семейство, защото прекалено дългото стоене пред електронни устройства ни отдалечава едни от други. Затова слагаме ограничение за стоене пред екраните за всички и никой от нас не може да използва електронни устройства в спалнята. Забелязвате ли разликата? По първия начин се създават граници в резултат на реакцията към нечие поведение. По втория се изграждат благодарение на житейска философия, която е по-устойчива и приложима за всички в дома.

Когато създаваме граници в резултат на реакцията си към някой друг, ние имаме тенденцията да отстояваме границите си по един неясен и объркващ начин. Те не са нито добре премислени, нито са част от някаква базисна философия. А границите, създадени след съзнателно и внимателно обмисляне на по-дълбоката им връзка с нас, са по-ясни и дълготрайни. За да постигнем осъзнат смисъл на нашите граници, ние трябва да си зададем следните четири въпроса:

1. За кого всъщност е тази граница?

Дали тя се основава на потребностите на собственото ми его, или на потребностите на детето ми? Това е ключов въпрос, на който трябва да си отговорим, въпрос, който много родители не си задават, защото просто приемат, че го правят за доброто на детето си. Но както всички вече знаем, в голяма част от случаите това не е съвсем вярно. Смея да кажа дори, че границите ни се основават най-вече на нашите очаквания и желания и много рядко на тези на децата ни. Да вземем проблема с лягането вечер. Дали сме определили часа на лягане въз основа на реалната потребност на детето ни от почивка и неговия цикъл на сън, или защото искаме да гледаме любимото си предаване и самите ние да си починем?

Това ни води до следващия въпрос:

2. Дали моите граници подкрепят егото ми, или подобряват живота ми?

Какво означава това? С граници, подкрепящи егото, подобно на тази, която току-що описах, родителят поставя границата, защото тя улеснява неговите планове и очаквания. Границите, които подобряват живота, са различни. Това са граници, които наистина са в интерес на детето и устояват изпита на времето навсякъде по света (през повечето време). Какви са примерите за такива граници? Това са детето да поддържа добра хигиена, да получи образование, да поддържа добро здраве, да не наранява себе си и околните и да бъде част от някаква общност. Подобряващите живота граници са жизненоважни за себеусещането и добруването на детето ни в света, без които то би изпитвало огромни затруднения.

Третият въпрос, който трябва да си зададем, е следният:

3. От какво са направени границите ми?

От какво са изградени моите граници? От камък или от пясък? Трябва да решим колко строги или гъвкави ще са границите ни.

Ако детето ви си прекарва особено приятно във ваната, вие може да се отдадете на смях и забава. Няма нужда от каменни огради, нали? Отпуснете клапата на напрежението и се потопете в настоящия момент в неговото изобилие и забава. Ако децата ви са особено кисели по времето за лягане и не могат да се успокоят, разчитайте на емоциите им и им оставете пространство, за да намерят своя център. И в двата случая можете да изберете да запазите самообладание и да се отпуснете, вместо да се стресирате и да контролирате. Виждате ли как този нов подход „да решавате според ситуацията" – който включва граници от пясък, а не от камък – дава възможност за толкова много свобода и игра? Подходът със стриктните програми може да предизвика вътрешен вулкан от напрежение, който накрая няма друг вариант, освен да изригне.

Огромна част от традиционния начин на отглеждане на деца са постоянните ограничения. Макар подобни граници да са на 100% идеалният вариант, тази цел е нереалистична; просто е невъзможно през цялото време да си последователен. Някои дни можем да се придържаме към правилото „без телевизия", но ако мама е болна, няма гледачка на разположение и детето не може да бъде оставено само, тогава може би този ден може да се гледа телевизия. Разбирате ли какво имам предвид? Когато поставяме строги правила, ние биваме притиснати в ъгъла и после мислим, че сме се провалили, като не отговорим на тези невъзможни стандарти. Гъвкавостта не означава да имаме неопределени възгледи, а по-скоро да бъдем гъвкави и игриви спрямо момента.

И накрая, последният въпрос, който можем да си зададем, е:

4. Как да поставя границите си?

Дали да използвам контрол, или душа? Това е още един ключов въпрос, който трябва да зададем при създаването на любящи и осъзнати граници. Тонът и енергията ни любящи и грижовни ли са, или са контролиращи и доминиращи? Дали се обръщаме към децата си със заповеднически тон, или с такъв на съюзник и приятел? Дали извикваме заповедите си? Или се ангажираме и каним децата си да ни бъдат партньори?

Да извикаш заповедите си звучи така:

Веднага си изчисти стаята!
На минутата да си напишеш домашното!
Предложението за партньорство звучи по-скоро така:

Ей, приятелче, знам, че в момента си изморен, но нека да поговорим ще можеш ли да си почистиш стаята след пет минути, моля?
Ей, любов моя, знам, че гледаш филм, но става късно и скоро трябва да вечеряме. Кога смяташ да си напишеш домашните?
Виждате ли разликата? Кое от двете предпочитате да присъства във вашите отношения? Бихте ли искали някой да ви вика заповеди, или с любов да ви подкани към общо решение? Децата ни искат да се отнасяме към тях с уважение и зачитане, точно като нас.

Всичко зависи от тона и енергията ни, защото те предават вътрешното ни осъзнаване и уважение към партньорството с децата ни. Дали са наши партньори в това пътешествие, наречено живот, или са наши роби? Разбирате ли как, вземайки предвид тези въпроси, ние можем да създадем осъзнати граници, които обогатяват отношенията и връзката с децата ни? Вместо да издигаме помежду си бариери, можем да градим мостове, така че децата ни да чувстват, че сме заедно в един отбор, а не играем едни срещу други. Когато помним, че тази връзка с децата ни е основната цел, можем да бъдем ефективни в това да създадем и удържим границите.

Последствия

Децата ни са тук, за да изживеят своя собствен живот. Това означава, че ще трябва да понесат последствията от действията си. Ако са префекционисти, ще трябва да преживеят стреса от това. Ако винаги гледат да минат метър, тази тенденция си има своите последствия. Ако постоянно отлагат или твърде много се конкурират, тези видове поведение също имат последствия. Всяко поведение си има своите последствия. Ние не можем да контролираме последствията за децата си.

Знаете ли кое е най-ценното в това да оставяме децата си да се справят с последствията в своя собствен живот, или както често ги наричаме – „естествените последствия"? Те израстват по-най-добрия начин, когато се учат от причинно-следствените връзки на собствените си действия. Най-добрата поука идва от непосредствения опит. На всички ни е ясен този факт, но когато става въпрос за родителство, сме склонни да го забравяме. Поддържаме измамното схващане, че децата ни ни принадлежат и е наша отговорността да контролираме техните решения, каквито и да са последствията от тях. Каква огромна тежест носим!

Но знаете ли какво? Не е ваша работа или отговорност да контролирате избора на децата си и последствията от него, особено след една определена възраст – да речем, тринайсет или четиринайсет години. В някакъв момент трябва да пуснем юздите на децата си и да ги оставим да поемат отговорността за действията си. Не го правим, защото сме жестоки, а защото от собствения си житейски опит знаем, че това е единственият начин да се учиш и да израстваш. Когато с нашия подход показваме, че децата ни се учат най-добре чрез собствения си опит, можем да се отдръпнем и да оставим последствията да бъдат учителят. Вместо да смятаме, че ние трябва да им даваме урок и да ги наказваме, ние оставяме последствията да свършат тази работа.

Например, ако шестнайсетгодишното ни дете не си напише домашните навреме, няма нужда да се намесваме и да го заплашваме с наказание. Защо да подкопаваме връзката помежду ни? Учителят му ще отсъди какви ще са последствията, а то ще трябва да се справи с това. Може би ще си кажете: „Ами ако не му пука?" Отговорът ми е: „Не можете да го накарате да му пука. И наказанието няма да го накара да му пука. Само ще провокира негодувание и ще наруши връзката помежду ви."

Естествените последствия са най-добрият учител в живота, много по-мъдър и ефективен от която и да е пръчка и морков, които бихте могли да използвате върху децата си. Когато те усетят естествената награда или наказание, това чувство е най-добрата насока за следващите им стъпки. Но за да настъпят тези естествени последствия, трябва да се отдръпнете от пътя им и да оставите опита да бъде учител на детето ви. Само че на нас ни е трудно да го направим заради егото ни. Искаме да имаме контрол над децата си и техните решения, затова не можем да понесем мисълта да им дадем пространство сами да решават.

Ние, родителите, не знаем как да пуснем децата си на свобода и не осъзнаваме колко вредно е нашето вмешателство в живота им. Ние прекаляваме с родителските си напътствия – особено в тези модерни времена. Колкото по-охолен става животът ни, толкова повече треперим над децата си. Това е вредно за тях. Когато стигнат юношеска възраст, ние трябва да започнем да прерязваме пъпната връв и да ги пуснем на свобода. Докато влязат в колеж, ние трябва почти изцяло да сме спрели да ги контролираме. Трябва да започнем да ги оставяме да правят своите избори и грешки, без ние да ги спасяваме. Трябва да започнем да ги предизвикваме все по-често да поемат отговорност и да осъществяват собствените си планове без нашата помощ или контрол. Животът е много по-ефективен учител, отколкото ние, родителите, бихме могли някога да бъдем.


Д-р Шефали Тсабари из книгата „Карта на родителството"

СНИМКА: Image by freepik

  • Ключови думи:
ПОКАЖИ КОМЕНТАРИТЕ