На никой родител не му е приятно, когато детето му се търкаля по пода в магазина, крещи неутешимо или отказва да слуша всякакви доводи. Истерията, както я наричаме в ежедневието, е момент, в който изглежда, че всяка капка търпение се изпарява, а контролът върху ситуацията се изплъзва. Но въпреки драматичния си вид, детските изблици всъщност имат дълбок смисъл и могат да бъдат изключително ценни в процеса на порастване. Да, колкото и парадоксално да звучи, тези емоционални бури всъщност имат своята важна роля и носят определени ползи.
Малките деца нямат все още напълно изградена способност да регулират силните усещания, които ги връхлитат. Те не знаят как да кажат: „Разочарован съм" или „Имам нужда от внимание", нито пък умеят да формулират ясно тревогата си. Затова тялото им поема ролята на говорител. Те изразяват ярост, страх, претоварване или нужда от контакт чрез викове, сълзи и дори физически прояви като блъскане или ритане. В този смисъл, истерията не е знак за лошо поведение, а индикатор за вътрешен конфликт, който детето все още не умее да обясни.
Психолозите разглеждат тези епизоди като форма на емоционално освобождаване. Това е начин, по който по-малките се справят със стреса и напрежението, които все още не могат да разберат напълно. Когато родителят остане, дори и без да казва много, само с присъствие и търпение, те усещат, че имат право да преживяват всичко, което изпитват. Така се изгражда увереност, че всяка емоция е допустима, дори най-неудобната. А това е ключът към по-здравословна емоционална интелигентност в бъдеще. 
Също толкова важно е, че чрез подобни моменти детето започва да опознава границите на социалното взаимодействие. То проверява какво се случва, когато каже „не", когато откаже да сътрудничи или когато поиска нещо по неприемлив начин. Родителският отговор на тази „проверка" е много по-значим от самия истеричен пристъп. Ако отговорим с разбиране, а не със срам и наказание, малкият човек научава, че чувствата му не са нещо, от което да се страхува или срамува. Той започва да вярва, че може да се изразява без да бъде отхвърлен.
От биологична гледна точка, плачът освобождава натрупаното напрежение в нервната система. След така наречената емоционална буря, детето често се чувства по-леко, спокойно и дори готово за игра. Някои психотерапевти го сравняват с психологически детокс – изчистване на прекалената стимулация, с която малкият организъм не може да се справи рационално. Така, парадоксално, един истеричен изблик често е последван от период на уравновесеност.
Разбира се, важно е да се направи разграничение между случайните емоционални взривове и модел на поведение, който изисква допълнителна грижа или консултация със специалист. Но когато говорим за обичайните, типични за развитието кризи, то реакцията на детето е не само нормална, а и необходима. Това е етап, през който се изгражда вътрешният свят на бъдещия възрастен.
Ролята на родителя в този процес е съществена, но не е да спира бурята на всяка цена. Напротив, мисията е да бъде тихото пристанище в нейния център. Без излишни драматизации, без прекомерно дисциплиниране, а със стабилно присъствие, което подсказва: „Разбирам те. Ще преминем през това заедно". Защото зад сълзите, виковете и съпротивата стои едно дете, което просто се учи да бъде човек.
Коментари (0)
Вашият коментар