Колективната ни представа за „добрата майка" е дълбоко вкоренена в култура, която изисква от жената пълно себеотрицание. Тя е онази митична фигура, която винаги е усмихната, излъчва безгранично търпение, готви тристепенно здравословно меню и посреща всяка детска беля с блага дума и топла прегръдка. Този съвършен образ обаче има една огромна слабост - той е напълно измислен.
В реалния живот родителството е изтощително, хаотично и емоционално противоречиво. В стремежа си да покрият непосилния стандарт за „добра майка", жените често се затварят в капана на вината и изолацията, вярвайки, че са единствените, които не се справят. Истината е, че зад затворените врати на всеки дом се разиграват едни и същи сценарии. Съществуват истини за майчинството, които са толкова масови, колкото и табуизирани. Ето три неща, които почти всяка майка прави и изпитва, но за които умишлено се мълчи в публичното пространство.
Едно от най-големите и тежки табута в обществото е признанието, че майчинството понякога носи усещане за загуба. В секундите на пълно изтощение – когато бебето плаче с часове без причина или когато тийнейджърът блъска врати, в съзнанието на майката несъзнателно изплува споменът за старата свобода. Това е копнежът по времето, в което тя е принадлежала изцяло на себе си, можела е да спи докъсно, да излезе без план или просто да прекара един следобед в пълна тишина.
Много жени изпитват мимолетни, но стряскащи моменти на съжаление, че са влезли в тази роля. Веднага след тази мисъл обаче се задейства мощен механизъм на вина и самобичуване: „Как може да мисля така, нали обичам децата си?". Голямата истина, която никой не изрича на глас, е, че можеш едновременно да обичаш децата си до полуда и да мразиш реалността на майчинството в даден момент. Копнежът по стария живот не те прави лоша майка; той просто напомня, че освен родител, ти си и отделна личност със собствени нужди, която в момента е в състояние на тежък дефицит.
Децата имат нужда от свързаност, но техният капацитет за повтарящи се игри и монолози често надхвърля границите на човешката издръжливост. Колко майки наистина изпитват искрено удоволствие да редят едно и също кубче за петдесети пореден път или да слушат 20-минутен разказ за супергерой, чието име дори не могат да произнесат? Отговорът е: много малко. Но тъй като „добрата майка" трябва да бъде винаги ангажирана, се ражда феноменът на емоционалното изключване.
Това е моментът, в който майката кима механично, казва „Уау, страхотно, браво!", докато умът ѝ е на съвсем различно място – планира утрешния пазар, превърта служебен имейл или просто блуждае в търсене на психическо спасение. Понякога това включва и „тайния телефон" – бързото скролване в социалните мрежи, докато детето е заето с играчка, придружено от вътрешен срам, че не сме „присъстващи родители". Истината е, че емоционалното оттегляне е защитен механизъм срещу прегаряне (бърнаут). Никой човешки мозък не може да поддържа 100% интензивно внимание и ентусиазъм в продължение на 14 часа в денонощието. Наличието на моменти, в които просто „отсъстваме" духом, е напълно нормално и необходимо, за да запазим баланса си.
В перфектния свят децата играят само с дървени играчки и ядат домашно приготвена супа от био зеленчуци. В реалния свят обаче има дни, в които мама е твърде изтощена, болна или просто емоционално изчерпана, за да води поредната битка. Тогава на сцена излизат „забранените оръжия": таблетът, телевизорът и полуфабрикатите.
Почти всяка жена е прекршвала собствените си златни правила за екранно време, пускайки анимационно филмче, не с образователна цел, а просто за да си купи 30 минути тишина, в които никой не иска нищо от нея. По същия начин, поръчването на пица или купуването на готови кроасани за вечеря често е единственият начин да се избегне нервен срив в кухнята след дълъг ден. Парадоксът е, че докато детето е щастливо пред екрана с парче пица в ръка, майката стои наблизо и се самоизяжда от вина, че го „руши" физически и ментално. Никой обаче не признава пред приятелки или във форумите: „Днес детето ми гледа телевизия три часа, защото нямах сили дори да го погледна". А би трябвало, защото тези компромиси не са провал на родителството, те са неговият инструмент за оцеляване в критични моменти.
Митът за перфектната „добра майка" е вреден, защото изолира жените в собствения им срам. Когато крием тези малки, напълно човешки слабости, ние караме жената до нас да вярва, че тя е единствената, която се проваля.
Майчинството става много по-поносимо и здравословно, когато свалим маските и признаем, че родителството е съвкупност от светлина и сянка. Да изпитваш умора, отегчение или гняв не те прави лоша майка. Когато спрем да крием, че понякога мечтаем за самота, че пускаме телевизора, за да си поемем дъх, и че не всяка секунда с децата ни е благословия, ние не разрушаваме авторитета си. Напротив, изричането на тези истини ни освобождава от оковите на вината и ни дава възможност да бъдем нещо много по-ценно за децата си от една измислена илюзия.
Коментари (0)
Вашият коментар