Самочувствието на детето не се изгражда с няколко големи разговора за увереност. То се формира постепенно от ежедневните преживявания, от начина, по който родителите реагират на грешките, успехите, страховете и желанията му. Една забележка, направена в неподходящ момент, рядко определя отношението на детето към себе си. Когато обаче определен модел се повтаря години наред, той може да се превърне във вътрешно убеждение: „Не съм достатъчно добър", „Не мога", „Ще разочаровам мама и татко" или „Трябва да съм перфектен, за да ме харесват".
Много от действията, които могат да повлияят на детското самочувствие, не изглеждат като сериозни родителски грешки. Те често са продиктувани от желание да предпазим детето, да го мотивираме или да го научим на дисциплина. Проблемът възниква, когато посланието зад тях постепенно се превърне в оценка на самото дете, вместо на конкретното му поведение.
Една от най-разпространените грешки е постоянното сравняване с други деца. „Виж братовчед ти колко добре учи", „Приятелката ти вече може да чете", „Другите деца не се държат така" може да прозвучи като обикновен опит за мотивация. За детето обаче сравнението често означава, че неговата стойност се измерва спрямо чуждите резултати. Вместо да разбере какво може да подобри, то започва да се пита дали изобщо е достатъчно добро.
Сравненията между братя и сестри са особено чувствителни. Дори когато родителят няма намерение да създава съперничество, реплики от типа „Виж колко спокойно стои сестра ти" или „Брат ти никога не прави такива номера" могат да оставят усещане за конкуренция. Всяко дете има различен темперамент и различни силни страни. Когато постоянно бъде поставяно до друг член на семейството, то може да започне да възприема различията като доказателство, че е по-малко способно или по-малко обичано.
Друг привидно безобиден навик е да се поправя детето за всяка дреболия. Родителят със сигурност има добри намерения. Да научи детето да бъде по-точно, по-подредено или по-внимателно. Ако обаче почти всяко действие е последвано от „Не така", „Грешиш", „Пак не си го направил както трябва", детето постепенно започва да очаква критика още преди да е завършило задачата.
Постоянното поправяне може да бъде особено проблематично при деца, които са по-чувствителни или несигурни. Те могат да започнат да избягват нови дейности, защото предпочитат да не опитват, вместо да направят грешка. Така страхът от неуспех става по-силен от любопитството и желанието за учене.
Подобен ефект може да има и прекомерното помагане. Родителят вижда, че детето се затруднява с обувките, домашното, подреждането или друга задача и бързо я поема вместо него. От любов и желание да спести време възрастният прави нещата по-бързо и по-добре. Но ако това се случва постоянно, детето получава малко възможности да усети собствената си компетентност.
Самостоятелността се изгражда именно чрез опити, грешки и постепенно усъвършенстване. Дете, на което непрекъснато се показва, че възрастният може всичко по-добре, може да започне да се съмнява в собствените си способности. Понякога е по-полезно родителят да изчака малко по-дълго и да позволи на детето да опита, дори когато процесът е по-бавен и резултатът не е съвършен.
Прекомерната похвала също може да има неочакван ефект. На пръв поглед постоянното „Ти си най-умният", „Ти си невероятен" или „Всичко правиш перфектно" изглежда като чудесен начин за изграждане на увереност. Когато похвалата е обща и постоянна, тя обаче не помага на детето да разбере какво точно е направило добре. При някои деца може да се появи и страх да не загубят образа на „умното" или „талантливото" дете.
По-полезна е конкретната обратна връзка. „Видях колко дълго работи върху тази рисунка" или „Не се отказа, въпреки че задачата беше трудна" насочва вниманието към усилието, стратегията и постоянството. Така детето разбира, че способностите могат да се развиват, а грешката не означава липса на талант.
Друг често срещан проблем е използването на етикети. „Ти си срамежлив", „Ти си мързелив", „Ти си много чувствителен", „Ти просто не си спортен тип" могат да изглеждат като описание на характера. Детето обаче може постепенно да започне да ги приема като окончателна истина за себе си.
Разликата между „Днес не ти се подреждат играчките" и „Ти си мързелив" е огромна. В първия случай се говори за конкретно поведение в конкретна ситуация. Във втория се поставя етикет върху личността. Децата изграждат представата си за себе си и чрез думите на значимите възрастни, затова е добре критиката да бъде насочена към действието, а не към характера.
Хуморът също може да премине границата, без родителят да го осъзнае. Шеги за теглото, външния вид, оценките, начина на говорене или страховете на детето могат да бъдат възприети много по-сериозно, отколкото възрастният предполага. Особено когато подобни коментари се правят пред други хора.
Дете, което чува редовно, че е „пухкаво", „тромаво", „драматично" или „разсеяно", може да започне да се самоопределя чрез тези характеристики. В по-късна възраст коментарите за външния вид могат да се окажат особено чувствителни. Отношението към собственото тяло започва да се оформя много преди юношеството.
Публичното засрамване е още една грешка, която понякога се използва като средство за дисциплина. Забележка пред роднини, приятели, съученици или други родители може да накара детето да се подчини в момента, но едновременно с това да изпита силно унижение. Когато родителят има сериозен проблем с поведението, разговорът насаме обикновено запазва повече уважение и дава по-добра възможност за диалог.
Заплахите за отнемане на любовта също могат да оставят дълбока следа. Реплики като „Няма да те обичам, ако продължаваш така" или „Ще ме накараш да се откажа от теб" могат да бъдат казани в момент на силен гняв, но за детето посланието е много по-сериозно. То може да започне да свързва любовта с послушанието и да вярва, че трябва постоянно да заслужава приемането на родителя.
Границите са различни от заплахата с отхвърляне. Родителят може спокойно да каже: „Няма да ти позволя да удряш брат си" или „Играчката ще бъде прибрана, ако продължаваш да я хвърляш". Тук има ясна последица за конкретно поведение, но няма послание, че връзката и любовта зависят от послушанието.
Нереалистичните очаквания също могат постепенно да подкопаят увереността. Ако от детето постоянно се очаква да бъде най-доброто, винаги да има високи оценки, да се държи безупречно и никога да не губи контрол, то може да започне да възприема нормалните човешки грешки като провал. Перфекционизмът понякога изглежда като амбиция, но зад него може да стои силен страх от разочарование.
Особено важно е как родителят реагира на неуспех. Ако детето получи ниска оценка и първата реакция е „Как можа да се изложиш?", фокусът се измества от ученето към страха от реакцията на възрастния. Ако вместо това родителят попита „Кое ти беше трудно?", детето получава възможност да анализира ситуацията и да потърси решение.
Същото важи и за спорта, музиката, рисуването и всички други занимания. Родителят може да има големи очаквания, но ако всяка тренировка се превърне в оценяване, детето може да загуби удоволствието от самата дейност. Понякога най-ценният резултат от дадено занимание не е медалът или отличната оценка, а усещането „Мога да се науча на нещо трудно".
Родителската тревожност също може неволно да се предаде на детето. Когато възрастният постоянно предупреждава „Внимавай, ще паднеш", „Не ходи там, опасно е", „Сигурно ще се провалиш", детето може да започне да възприема света като по-опасен, отколкото е. Разбира се, предпазването от реални рискове е задължително. Разликата е между разумната предпазливост и постоянната тревожна реакция към всяко предизвикателство.
Прекаленото решаване на проблемите вместо детето има сходен ефект. Ако всяка кавга с приятел води до незабавна намеса на родителя, всяка трудна задача се решава от възрастния, а всяко разочарование се отстранява още преди детето да го преживее, то получава малко възможности да изгради увереност в собствените си способности.
Детето има нужда не само от защита, но и от пространство да се справя. Това не означава да бъде оставено само с проблемите си. Родителят може да бъде наблизо, да задава въпроси и да предлага подкрепа, без веднага да поема ситуацията. „Какво мислиш, че можеш да направиш?" често е по-полезно от незабавното „Аз ще го оправя".
Съществена роля играе и начинът, по който възрастните говорят за себе си. Ако майката постоянно казва „Изглеждам ужасно", „Аз съм пълна", „Никога не правя нищо както трябва", детето слуша не просто самооценка, а модел за отношение към собственото тяло и способности. Децата попиват много от това, което родителите правят и казват за себе си.
Затова изграждането на самочувствие не означава постоянно да казваме на детето колко е прекрасно. То означава да му позволим да преживява трудности, да греши, да опитва отново, да бъде чуто и да знае, че стойността му не зависи от една оценка, един външен недостатък или едно неподходящо поведение.
Родителят неизбежно ще греши. Ще има дни с повишен тон, нетърпение и реакции, за които по-късно съжалява. Една грешка не определя отношенията с детето. Важна е способността да се възстанови връзката. Едно искрено „Съжалявам, че ти говорих така" показва, че грешките могат да бъдат поправяни и че уважението трябва да съществува и в двете посоки.
Здравото самочувствие не означава детето да вярва, че е най-доброто във всичко. То означава да има реалистично усещане за собствените си способности, да може да приема недостатъците си, да понася грешките и да опитва отново, без да се чувства безценно при всеки неуспех.
Детето е ценно и когато успява, и когато греши. Когато критиката е насочена към поведението, а не към личността, когато има място за самостоятелност и когато любовта не се превръща в награда за послушание, детето постепенно изгражда вътрешна увереност. Тази увереност не зависи от постоянната похвала на околните, а от усещането, че човек може да се справя, да се учи и да бъде приет такъв, какъвто е.
Коментари (0)
Вашият коментар