„Не е честно!" е една от онези детски реплики, които родителите чуват в най-различни ситуации. Брат му е получил по-голямо парче торта. Приятелката ѝ има нов телефон. Съученикът може да стои до по-късно вечер. По-малката сестра не е длъжна да си пише домашните, а той трябва. Понякога поводът изглежда толкова незначителен за възрастния, че първата реакция е: „Стига, няма за какво да се сърдиш".
За детето обаче сравняването е начин да разбере собственото си място сред останалите. То наблюдава кой какво получава, кой какво може и на кого какво е позволено. И когато забележи разлика, невинаги разполага с достатъчно житейски опит, за да си обясни защо тя съществува.
Особено силно това се усеща между братя и сестри. Родителите често се стараят да бъдат справедливи, като дават еднакво на всички. Само че еднакво и справедливо невинаги означават едно и също.
Ако едното дете е на пет, а другото на десет години, правилата няма как да бъдат идентични. По-голямото може да си ляга по-късно, но вероятно има и повече отговорности. Малкото може да получава повече помощ при обличането, без това да означава, че родителят го обича повече.
Затова вместо автоматичното „Напротив, напълно честно е", понякога е по-полезно първо да разберем какво всъщност казва детето.
„Ядосан си, защото сестра ти може да остане още половин час будна, а ти трябва да си легнеш."
Самото назоваване на причината не означава, че ще променим правилото. То показва, че сме чули недоволството. Едва след това можем спокойно да обясним защо решението остава същото.
В други случаи зад „Не е честно!" стои не толкова конкретната привилегия, колкото нуждата от внимание. Детето може да се оплаква, че брат му е получил нови обувки, въпреки че неговите са почти нови. Това не означава непременно, че иска обувки. Възможно е да е забелязало вълнението около покупката, разговорите и вниманието към другото дете и да иска част от същото преживяване.
Точно затова бързото решение „Добре, ще купим и на теб" невинаги е най-доброто. То може неволно да създаде очакване, че всяко нещо, което получава единият, трябва незабавно да бъде компенсирано при другия.
Децата постепенно могат да научат, че в семейството всеки получава според нуждите си. Днес единият има нужда от ново яке. След месец другият може да има нужда от маратонки. На рождения ден на едното подаръците са за него, а няколко месеца по-късно ролите ще се разменят. Не е необходимо всяка ситуация да бъде изравнявана до последното парче шоколад.
По-трудно става, когато сравнението излезе извън дома.
„На всички в класа им купиха телефон."
„Мария ходи на море два пъти."
„На Виктор родителите му позволяват да играе колкото иска."
Тук изкушението е да отговорим с познатото „Не ме интересува какво правят другите". Но детето се интересува. За него приятелите и съучениците са важна част от света и е естествено да сравнява правилата, вещите и възможностите си с техните.
Можем да признаем това, без да променяме собствените си решения.
„Разбирам защо ти се иска и ти да имаш такъв телефон. В нашето семейство сме решили, че засега не ти е необходим."
Краткото обяснение често върши повече работа от дългата защитна реч. Родителят не е длъжен да доказва, че неговото решение е по-добро от това на семейството на приятеля. Различните семейства имат различни правила, възможности и приоритети.
Сравненията стават по-болезнени, когато вече не са свързани с вещи, а със способности.
„Тя рисува по-хубаво от мен."
„Той винаги получава шестици."
„Брат ми е по-добър във футбола."
В подобен момент автоматичното „Не е вярно, ти си най-добрият" звучи утешително, но не помага особено. Детето може съвсем реалистично да вижда, че някой в момента се справя по-добре.
По-полезно е да преместим вниманието от съревнованието към развитието. „Да, той играе много добре. Тренира от няколко години. А ти кое искаш да подобриш в своята игра?" Така не отричаме наблюдението на детето, но и не оставяме чуждото постижение да определя неговата собствена стойност.
Особено внимателни трябва да бъдат и самите родители със сравненията между братя и сестри. Реплики като „Виж сестра си как си подрежда стаята" или „Брат ти на твоите години вече можеше това" може да изглеждат като начин за мотивиране, но лесно превръщат другото дете в постоянен конкурент.
Много по-ясно е да говорим за конкретното поведение: „Искам дрехите да бъдат прибрани в гардероба", вместо „Защо не можеш да бъдеш подреден като сестра си?". В първия случай детето чува какво се очаква от него. Във втория чува, че някой друг се справя по-добре.
Разбира се, понякога детето е право. Родителите също могат да постъпят несправедливо. Може по навик да очакваме повече от по-голямото дете, винаги да караме едното да отстъпва или да прощаваме по-лесно на другото. Ако детето посочи подобна ситуация, няма нужда на всяка цена да защитаваме решението си.
„Прав си. Този път не постъпих справедливо" не подкопава родителския авторитет. Напротив, показва нещо важно – че правилата важат и за възрастните и че човек може да промени решението си, когато осъзнае грешка.
Вероятно „Не е честно!" ще продължава да се чува у дома още дълго. С възрастта само ще се променят поводите. Днес е по-голямата топка сладолед, след няколко години може да бъде телефонът, вечерният час или свободата, която има приятел.
А зад всички тези ситуации стои урок, който не се научава от един разговор: справедливостта не означава всички винаги да получават едно и също. Понякога означава да бъдат чути, да знаят защо има различни правила и да са сигурни, че чуждият успех, подарък или привилегия не отнема нищо от тяхното собствено място в семейството.
Коментари (0)
Вашият коментар