„Ще изтичам само до магазина. Ще ме няма десет минути." За един родител това е съвсем обикновена ситуация. За друг тези десет минути са достатъчни, за да си представи всичко, което би могло да се обърка, докато детето е само у дома.
Въпросът обикновено се появява някъде в началните училищни години. Детето вече може да си направи сандвич, знае къде са ключовете, използва телефон и настоява, че е „голямо". Това обаче не означава непременно, че е готово да остане без възрастен.
Възрастта има значение, но много по-показателно е поведението в ежедневни ситуации. Едно спокойно и отговорно десетгодишно дете може да се справи по-добре за кратък период само от по-голямо дете, което лесно изпада в паника, действа импулсивно или редовно забравя уговорките с родителите.
Добър ориентир е как детето реагира, когато възникне нещо непредвидено. Знае ли какво да направи, ако някой позвъни на вратата? Ще отвори ли, ако човекът каже, че е куриер или съсед? Как ще постъпи, ако токът спре? А ако усети миризма на изгоряло, разлее нещо върху контакт или се пореже? Умението да остане спокойно и да потърси възрастен е по-важно от това дали може само да си стопли вечерята.
Има значение и как самото дете приема идеята. Някои деца с нетърпение чакат първия момент, в който ще останат сами. Други изглеждат самостоятелни през деня, но се тревожат от шумове, тъмни стаи или мисълта, че родителят не е наблизо. Ако детето се страхува, няма особена полза да бъде убеждавано, че вече е достатъчно голямо. Самостоятелността се изгражда много по-лесно, когато върви с усещане за сигурност.
Първото оставане само у дома е добре да бъде кратко и предвидимо. Десетина минути през деня, докато родителят е наблизо и може бързо да се върне, дават много повече информация от дълъг разговор по темата. След това времето може постепенно да се увеличава, ако детето се чувства спокойно и спазва уговорките.
Преди излизане трябва да е ясно какво е позволено. Може ли да отваря входната врата? Може ли да използва печката? Има ли право да кани приятели? Може ли да излиза пред блока? Какво трябва да направи, ако родителят се забави? Колкото по-конкретни са тези уговорки, толкова по-малко решения ще трябва да взема детето само.
Телефонът също не бива да се приема като достатъчна гаранция за сигурност. Важно е детето да знае номера на поне един родител, да може да се свърже с друг доверен възрастен и да знае точния си адрес. Полезно е важните контакти да стоят записани на видно място, дори когато са запаметени в телефона.
Самият дом също трябва да бъде погледнат през малко по-различни очи. Лекарства, препарати, запалки, остри инструменти и други потенциално опасни предмети не е добре да са свободно достъпни. Ако детето все още няма достатъчно опит с котлони и фурна, храната може да бъде приготвена предварително. Първите самостоятелни часове не са подходящ момент за експерименти в кухнята.
Има голяма разлика между това дете да остане само следобед и да бъде оставено вечер. Познатите звуци у дома се усещат различно, когато навън е тъмно, а умората също влияе на реакциите. По същия начин един час самостоятелно време не може да се сравнява с цял следобед без възрастен.
Още по-внимателна преценка е необходима, когато по-голямото дете трябва да остане с по-малък брат или сестра. Фактът, че се справя чудесно само, не го превръща автоматично в човек, готов да носи отговорност за друго дете. Малките деца са непредвидими, а ситуация, която е лесна за възрастен, може да се окаже твърде сложна за ученик.
След първите подобни случаи е полезно да има обикновен разговор, а не разпит. Как е минало времето? Имало ли е нещо притеснително? Някой звънял ли е? Имало ли е момент, в който детето не е знаело какво да направи? От тези отговори родителят може доста добре да разбере дали следващия път отсъствието може да бъде малко по-дълго.
Ако детето звъни през няколко минути, силно се тревожи или нарушава важни уговорки, това просто показва, че следващият опит трябва да почака. Няма състезание кой първи ще започне да остава сам вкъщи. Също толкова важно е да се проверят действащите правила и законови изисквания за оставяне на деца без надзор според мястото, където семейството живее.
Готовността личи в малките неща. Детето помни уговорките, не отваря вратата без разрешение, знае кого да потърси при проблем, не превръща отсъствието на родителите във възможност да прави забранени неща и се чувства спокойно в собственото си жилище.
Първите десет минути самo вкъщи едва ли ще изглеждат като голямо събитие за детето. За родителя вероятно ще бъдат доста по-дълги. Но от такива малки моменти постепенно се ражда самостоятелността – първо десет минути, после половин час, а един ден и онова неизбежно: „Няма нужда да ме чакате, ще се оправя."
Коментари (0)
Вашият коментар