Нещото, което повечето родители правят всеки ден и тихо изтощава децата им

Повечето родители не искат да наранят децата си. Напротив, те се стараят, мислят, планират, напомнят и насочват с най-добрите намерения. И точно тук се крие парадоксът. Едно напълно обичайно, дори грижовно поведение, което присъства във всеки ден, може постепенно и незабелязано да изтощава детската психика. Това не е викане, не е наказание и не е липса на любов. А е постоянният поток от инструкции, корекции и очаквания.

Още от сутринта децата чуват поредица от напътствия. Стани, облечи се по-бързо, не забравяй раницата, яж още малко, внимавай, не прави така, трябва да. Денят им е изпълнен с указания какво да правят, как да го правят и кога. Макар всяка отделна забележка да изглежда дребна и логична, събрани заедно, те се превръщат в непрекъснат вътрешен шум. Детето рядко има пространство просто да бъде, да избира темпото си или да се вслуша в собствените си усещания.

Тази постоянна външна регулация натоварва нервната система. Детето остава в режим на непрекъснато внимание. То се пита дали се справя правилно, дали отговаря на очакванията и дали няма да сгреши. С времето това води до умора, раздразнителност, избухвания или затваряне в себе си. Някои деца стават тревожни и прекалено старателни. Други реагират с бунт и съпротива. И в двата случая причината често е една и съща. Липсва усещане за вътрешна свобода и доверие.

Важно е да се каже ясно, че децата имат нужда от граници и насоки. Проблемът не е в това, че родителите ги направляват. Проблемът е, че често не остава място за самостоятелност. Когато всяка стъпка е предварително зададена, детето не развива умението да се свързва със себе си. То не се учи да усеща кога е гладно, кога е уморено, кога има нужда от почивка или кога е готово за още усилия.

Един от първите сигнали, че детето е емоционално претоварено, е поведението му. Изрази като „не ме слуша", „става мързеливо" или „вечно се съпротивлява" често са етикети, зад които стои дълбока умора. Това не е умора от липса на способности. Това е умора от прекомерен контрол. Детето не се опитва да бъде трудно. То се опитва да си върне малко пространство и въздух.

Какво можем да направим вместо това. Първата стъпка е да забавим темпото и да намалим думите. Не всяка ситуация изисква коментар. Понякога мълчанието е форма на доверие. Вместо да кажем „облечи си якето", можем да отбележим, че навън е студено и да оставим избора на детето. Вместо постоянно „побързай", можем да планираме с малко повече време. Малките промени в езика водят до голяма промяна в усещането за автономия.

Също толкова важно е да оставяме моменти без инструкции. Това включва време за свободна игра, за скука и за бавно вършене на нещата. Именно в тези паузи децата възстановяват емоционалната си енергия и изграждат вътрешна устойчивост. Когато не са непрекъснато коригирани, те започват да се доверяват повече на себе си.

Родителството не изисква съвършенство, а осъзнатост. Всички понякога ще напомняме, ще бързаме и ще контролираме. Това е част от реалния живот. Но когато започнем да забелязваме колко често говорим вместо детето да действа, вече сме направили първата крачка към промяна. А тази промяна не прави децата „по-разглезени", а ги прави по-спокойни, по-уверени и по-свързани със себе си.