Много родители вярват, че колкото повече хвалят детето си, толкова по-високо самочувствие ще изгради то. Желанието е напълно естествено. Всеки иска детето му да бъде уверено, смело и да вярва в собствените си способности. Затова често чуваме фрази като „Браво!", „Ти си най-добрият!", „Страхотен си!", „Невероятно се справи!". Похвалите са се превърнали в почти автоматична част от общуването между родители и деца. Но съвременната психология показва, че увереността не се изгражда просто чрез непрекъснато одобрение. Понякога прекаленото хвалене дори може да постигне обратния ефект.
Истинската увереност не се ражда от това детето постоянно да чува колко е прекрасно. Тя се изгражда, когато детето постепенно развива усещане за собствена компетентност, когато се справя с трудности, преодолява препятствия и открива, че може да разчита на себе си. Разликата е съществена. В единия случай самочувствието зависи от външната оценка, а в другия – от вътрешното убеждение, че човек е способен да се справя с живота.
Когато похвалите са прекалено чести и се използват за всяко действие, те постепенно губят своята стойност. Детето започва да свиква с тях и да ги очаква. Вместо да изпитва удовлетворение от собствените си усилия, то започва да търси потвърждение отвън. Така неусетно се формира зависимост от чуждото одобрение. Детето вече не се пита дали самото то е доволно от постигнатото, а дали околните са впечатлени от него.
Това е една от причините някои деца да изглеждат уверени, докато получават похвали, но да се разколебават веднага щом срещнат критика или неуспех. Тяхната увереност не е изградена върху вътрешна стабилност, а върху външни оценки. Когато похвалата изчезне, изчезва и усещането за собствена стойност.
Особено проблематични са похвалите, които определят детето чрез етикети. Изрази като „Ти си много умен", „Ти си талантлив", „Ти си най-добрият математик в класа" звучат позитивно, но могат да създадат неочаквано напрежение. Детето започва да се идентифицира с този образ и постепенно развива страх да не го загуби. Ако вярва, че е умно, всяка грешка започва да изглежда като доказателство за обратното. Ако е свикнало да бъде определяно като талантливо, може да започне да избягва ситуации, в които има риск да не се представи отлично.
Така вместо да насърчават увереността, подобни похвали понякога засилват страха от провал. Детето започва да избира само дейности, в които е сигурно, че ще успее, защото иска да запази образа, който другите имат за него. Постепенно се ограничава желанието му да експериментира, да рискува и да учи нови неща.
Психолозите отдавна обръщат внимание на разликата между похвала на личността и признание за усилието. Когато кажем на детето „Ти си много умно", фокусът пада върху някакво фиксирано качество. Когато кажем „Видях колко време отдели за тази задача" или „Не се отказа, въпреки че ти беше трудно", вниманието се насочва към процеса. В първия случай детето научава, че стойността му зависи от резултата. Във втория разбира, че усилието, постоянството и упоритостта са неща, които може да контролира.
Точно тук се крие една от тайните на устойчивата увереност. Децата, които се научават да ценят собствените си усилия, по-лесно приемат грешките като част от развитието. Те не възприемат неуспеха като доказателство, че не са достатъчно добри, а като естествена стъпка в процеса на учене. Това ги прави по-смели, по-гъвкави и по-устойчиви пред трудностите.
Друга често срещана грешка е прекомерното желание на родителите да предпазят детето от разочарования. Когато възрастните непрекъснато хвалят, утешават или се намесват, за да предотвратят всяка негативна емоция, те неволно лишават детето от възможността да изгради истинска увереност. Самоувереността не възниква, когато всичко е лесно. Тя се формира, когато детето преживее трудност, справи се с нея и открие собствените си сили.
Дете, което никога не е изпитало провал, не знае как да се справя с него. Дете, което винаги е получавало похвали независимо от резултата, трудно развива реалистична представа за своите възможности. А реалистичната самооценка е много по-здравословна от изкуствено завишеното самочувствие.
Това не означава, че похвалите са вредни или че родителите трябва да спрат да окуражават децата си. Напротив. Децата имат нужда от подкрепа, признание и внимание. Важното е каква форма приема тази подкрепа. Вместо автоматично „Браво!", можем да покажем интерес към преживяването на детето. Вместо да оценяваме, можем да описваме. Вместо да поставяме етикети, можем да отбелязваме конкретните усилия и качества, които са помогнали за успеха.
Когато детето донесе рисунка, например, не е задължително веднага да кажем колко е красива. Можем да попитаме какво е искало да изобрази, коя част му е харесала най-много или как се е чувствало, докато е рисувало. Така вниманието се премества от оценката към самото преживяване. Детето започва да открива собствено удовлетворение от това, което прави, вместо да разчита единствено на външно одобрение.
Уверените деца знаят, че могат да се справят дори когато не са перфектни. Те не се страхуват от грешките, защото разбират, че грешките не определят стойността им. Те не се нуждаят непрекъснато от чуждо потвърждение, защото са изградили вътрешно усещане за компетентност и стабилност.
Най-големият подарък, който можем да дадем на детето, е възможността да опознае собствените си сили, да преживее както успехите, така и трудностите, и да разбере, че стойността му не зависи от аплодисментите на околните. Когато детето научи този урок, увереността му вече не е нещо, което идва отвън. Тя се превръща в част от него самото.
Коментари (0)
Вашият коментар