Детските страхове често идват в дома ни неочаквано. Една вечер детето отказва да заспи само, защото в стаята има „нещо". Друг ден не иска да отиде на детска градина, защото се страхува, че мама няма да се върне. После може да се появи страх от тъмното, от кучета, от лекари, от силни звуци, от раздяла, от непознати хора или от провал. За възрастния тези страхове понякога изглеждат нелогични, дори дребни. За детето обаче са напълно истински.
Първото, което е важно да помним, е, че страхът не е каприз. Той е сигнал. Детето не се страхува, за да ни затрудни, да ни манипулира или да забави вечерното лягане, макар понякога точно така да изглежда в края на дълъг ден. То се страхува, защото вътрешният му свят още няма достатъчно опит, думи и усещане за контрол. Там, където възрастният вижда тъмна стая, детето може да вижда безкрайно неизвестно. Там, където ние чуваме шум от асансьор, то може да чуе заплаха. Детското въображение е прекрасно, но понякога същата сила, която ражда игри и приказки, ражда и тревоги.
Най-честата грешка е да омаловажим страха. „Няма нищо", „стига глупости", „голям си вече", „не се дръж като бебе" са изречения, които идват лесно, но рядко помагат. Когато казваме на детето, че няма нищо, а то усеща, че има, то не се успокоява. По-скоро остава само със страха си и започва да се срамува от него. Много по-полезно е да признаем преживяването, без да потвърждаваме измислената опасност. Можем да кажем: „Виждам, че те е страх. Аз съм тук. Нека заедно проверим стаята." Така детето не чува, че чудовището е реално, но чува, че неговото чувство е прието.
Страховете често са част от нормалното развитие. Малките деца се страхуват от раздяла, защото връзката с родителя е центърът на сигурността им. По-късно идват страхове, свързани с въображението, тъмното, приказни образи или странни звуци. В училищна възраст страховете могат да станат по-социални: дали ще ме харесат, дали ще се изложа, дали ще се справя, дали учителят ще ми се скара. Това не означава непременно проблем. Означава, че детето расте и започва да разбира света на нови пластове.
Ролята на родителя не е да премахне всички страхове. Това е невъзможно, а и не би било полезно. Страхът има и защитна функция. Той учи детето да внимава, да преценява, да търси помощ. Нашата задача е да помогнем страхът да не управлява живота му. Има разлика между дете, което се притеснява преди първия учебен ден, и дете, което седмици наред плаче всяка сутрин, не спи, не яде добре и отказва да излиза. Има разлика между страх от тъмното и паника, която прави вечерите непоносими за цялото семейство.
Един от най-добрите начини да помогнем е да дадем думи. Детето често не знае какво точно се случва вътре в него. Може да го боли корем, да се ядосва, да плаче или да се вкопчва в нас, без да може да каже „тревожа се". Когато родителят спокойно назове чувството, детето започва да го разпознава. „Май се притесняваш, че няма да познаваш никого." „Изглежда тъмното ти се струва страшно тази вечер." „Може би се страхуваш, че ще сбъркаш." Думите не махат страха като магия, но го правят по-малко безформен. А всичко, което има форма, по-лесно се управлява.
Също толкова важно е да не бързаме да спасяваме детето от всяко неудобство. Ако винаги го извеждаме от ситуацията, която го плаши, страхът може да стане по-силен. Детето научава: „Щом мама ме махна оттам, значи наистина беше опасно." По-добрият път е постепенната подкрепа. Ако се страхува от кучета, не започваме с близък контакт с голямо животно. Може първо да гледаме куче отдалеч, да говорим за поведението му, да видим спокойно куче на каишка, да позволим на детето да избере дистанцията. Смелостта не се ражда от хвърляне в дълбокото, а от преживяването „беше ме страх, но успях да остана".
Рутината също помага. Децата се чувстват по-сигурни, когато знаят какво следва. Вечерен ритуал, предвидимо сбогуване сутрин, ясни обяснения преди лекарски преглед или пътуване могат да намалят тревожността. Не е нужно да обещаваме, че нищо неприятно няма да се случи. По-честно е да кажем: „Може да е малко неприятно, но ще бъда до теб и ще мине." Децата имат нужда не от фалшива гаранция, а от усещане, че няма да бъдат оставени сами.
Кога е добре да потърсим помощ? Когато страхът продължава дълго, засилва се, пречи на съня, храненето, училището, игрите или отношенията с други деца. Когато детето започне да избягва все повече ситуации. Когато има чести телесни оплаквания без ясна медицинска причина. Когато родителят усеща, че цялото семейство вече се върти около страха. Търсенето на психолог или специалист по детско развитие не е признание за провал. То е грижа. Понякога няколко разговора могат да дадат на семейството много яснота и спокойствие.
Най-важното послание към детето е: „Страхът ти не ме плаши." Когато родителят остане спокоен, детето заема от неговата стабилност. Не винаги ще реагираме идеално. Понякога ще сме уморени, раздразнени, нетърпеливи. Но можем да се върнем, да поправим, да кажем: „Извини ме, че те притиснах. Нека опитаме пак." Именно в тези моменти детето учи, че чувствата могат да бъдат големи, без да разрушават връзката. А това е основа не само за справяне със страховете в детството, а и за емоционална устойчивост през целия живот.
Коментари (0)
Вашият коментар