Лесен трик от психолог, който спира детските истерии

Когато едно дете започне да плаче, да крещи, да се тръшка или да реагира бурно, за родителя е много трудно да остане напълно спокоен. Първата реакция обикновено е почти автоматична – опитваме се да го накараме да спре, започваме да обясняваме, повишаваме тон или настояваме да ни слуша. Понякога дори заплашваме с наказание, защото имаме усещането, че ако не поставим ситуацията под контрол веднага, тя ще стане още по-лоша.

Само че именно този стремеж към незабавен контрол може да има обратен ефект. Когато детето вече е завладяно от силна емоция, а към нея се добави и раздразнението на родителя, напрежението между двамата започва да се усилва. Вместо един човек да помогне на другия да се успокои, двамата сякаш се увличат в една и съща емоционална вълна.

Според клиничния психолог Шефали Цабари в подобни моменти родителят трябва да обърне посоката на реакцията си. Вместо първо да се опитва да успокои детето, той трябва да се погрижи за собственото си състояние. Това не означава да остави детето без внимание или да се преструва, че проблем няма. Означава да спре за момент и да не позволява на първоначалния импулс да управлява поведението му.

Точно тук се вписва идеята за „родителски таймаут". Името може да звучи така, сякаш възрастният трябва да се оттегли от ситуацията, но всъщност не става дума непременно за физическо отдалечаване. Понякога е достатъчно просто да замълчите за няколко секунди, да поемете въздух и да си дадете време, преди да отговорите.

Ако детето крещи, не е задължително да му отговорите със същата сила. Ако отказва да слуша, не е необходимо веднага да повтаряте едно и също още по-високо. Ако е ядосано, не е нужно в този момент да го убеждавате защо няма причина да се ядосва. Когато спрете да добавяте ново напрежение, ситуацията получава шанс постепенно да се успокои.

Това е особено важно при малките деца. Те все още нямат достатъчно добре развити умения, с които сами да регулират силните си емоции. Понякога детето не може да обясни защо плаче, защо се ядосва или защо реакцията му е толкова силна. Това не означава непременно, че се опитва да манипулира родителя. В много случаи просто е стигнало до момент, в който емоцията е станала по-силна от способността му да я контролира.

Затова в разгара на истерията дългите обяснения рядко са особено полезни. Когато детето е силно разстроено, то трудно може да възприеме логически аргументи и морални поуки. Фрази като „Колко пъти трябва да ти казвам?", „Няма за какво да плачеш" или „Спри веднага" могат да прозвучат като допълнителен натиск, вместо като помощ.

Много по-важно в този момент е детето да усети какво е състоянието на човека срещу него. То може да не разбира всяка дума, която му казвате, но забелязва гласа, изражението, движенията и напрежението ви. Ако родителят е на ръба, детето може да стане още по-разстроено. Ако възрастният успее да запази относителна стабилност, това му дава друга емоционална среда, в която постепенно да се върне към спокойствието.

Това не означава, че родителят трябва да стои напълно безучастно. Понякога най-подходящата реакция е съвсем кратка: „Виждам, че си много ядосан", „Тук съм" или „Ще поговорим, когато се успокоиш". Такива думи не решават проблема на момента, но показват на детето, че емоцията му е забелязана и че възрастният не се страхува от нея.

След като напрежението спадне, вече може да се говори за причината, за поведението и за границите. Именно тогава детето е много по-склонно да чуе какво му казвате и да разбере защо определено поведение не е приемливо. Разликата е, че разговорът вече не се води в самия център на емоционалната буря.

При малките деца понякога помага и съвсем обикновено пренасочване на вниманието. Смяна на заниманието, кратка игра или излизане от конфликтната ситуация могат да прекъснат натрупаното напрежение. Това не означава, че всеки проблем трябва да бъде замитан с разсейване. По-скоро понякога първата задача е да се помогне на детето да излезе от силната емоция, а разговорът за причината да остане за по-късно.

При тийнейджърите картината е друга. Те вече могат да изразяват силните си чувства чрез мълчание, затръшване на врата, остър тон, раздразнителност или категоричен отказ да разговарят. Родителят отново може да усети силен импулс да последва детето, да поиска обяснение и да настоява разговорът да се проведе веднага. В много случаи това само удължава конфликта.

Даването на пространство на по-голямото дете не означава отказ от родителски контрол или отговорност. Понякога това е начин да се покаже, че конфликтът няма да бъде решен чрез надвикване. Когато емоциите се успокоят, разговорът може да бъде много по-смислен. Тогава могат да се обсъдят и последствията от поведението, и правилата, които остават в сила.

Една от най-трудните задачи за родителя е да различи спокойствието от отстъплението. Да не повишаваш тон не означава да разрешаваш всичко. Да дадеш пространство не означава да няма граници. И да приемеш, че детето е ядосано, не означава да приемеш всяко негово действие.

Може да се каже „Разбирам, че си ядосан, но не можеш да ме удряш". Може да останете близо, без да спорите. Може да изчакате, докато детето се успокои, и след това да се върнете към случилото се. Така границата остава, но към нея не се добавя още един слой гняв.

Това е и една от причините наказанието в самия пик на емоцията често да не постига желания ефект. Когато детето е напълно погълнато от чувствата си, то трудно може да превърне наказанието в урок. По-скоро го преживява като още една заплаха в момент, който и без това му е труден. Възпитателната част идва по-късно, когато вече има възможност за разговор и разбиране.

Разбира се, всяко дете е различно и няма универсална реакция, която да работи при всяка ситуация. Има моменти, в които родителят трябва да се намеси незабавно, особено ако има опасност детето да нарани себе си или някой друг. Спокойствието не трябва да се бърка с бездействие. То е по-скоро начин да действаме обмислено, вместо да реагираме под влияние на собствения си гняв.

Трудното е, че това изисква работа не толкова върху детето, колкото върху самия родител. Не е лесно да останеш спокоен, когато някой плаче, крещи или отказва да те чуе. Още по-трудно е, ако си уморен, бързаш или вече си прекарал целия ден в решаване на малки и големи конфликти. Именно тогава няколко секунди пауза могат да имат значение.

Понякога промяната започва от нещо съвсем малко – да не отговориш веднага, да намалиш гласа си, да оставиш детето да излее емоцията си, без да се опитваш да я спреш на секундата. След това идва ред на разговора, границите и последствията. Не е нужно всеки труден момент да бъде превръщан в битка, която някой трябва да спечели.

За детето е важно да види, че силните емоции не плашат възрастния и не разрушават връзката помежду им. Може да си ядосан и пак да бъдеш обичан. Може да има граница и пак да има близост. Може да има конфликт и след него отново да има разговор.

А това е умение, което детето няма как да научи само от съвети. То го вижда всеки ден в начина, по който възрастните около него реагират, когато нещата не вървят по план. Понякога най-полезното, което можем да направим в разгара на една детска буря, е просто да не я превръщаме в буря между двама души.