Почти всеки родител понякога казва нещо, за което след това съжалява. Умората, напрежението, бързането и ежедневните конфликти лесно ни карат да реагираме автоматично. В много случаи зад думите няма лошо намерение. Родителят иска да успокои детето, да го мотивира, да го предпази от разочарование или да го научи на нещо важно. Само че начинът, по който едно послание достига до детето, може да бъде много различен от намерението зад него.
Някои изречения звучат напълно обичайно за възрастния, но детето ги преживява по друг начин. То все още изгражда представата си за себе си, за отношенията и за собствената си стойност. Затова една уж невинна реплика, повтаряна достатъчно често, може постепенно да се превърне във вътрешно убеждение. Не всяка подобна фраза ще остави трайна следа, разбира се, но когато определен модел се повтаря, е добре да се замислим какво всъщност чуваме от страната на детето.
„Няма нищо страшно" е една от фразите, които родителите често използват, когато искат да успокоят детето. Когато то плаче заради счупена играчка, страхува се от първия учебен ден или е разстроено заради конфликт с приятел, възрастният може да види ситуацията като дреболия. За детето обаче тя може да е най-големият проблем на света в този момент. Ако постоянно чуваме, че няма причина да се чувстваме така, постепенно можем да започнем да се съмняваме в собствените си емоции. Вместо да отричаме чувството, по-полезно е да го признаем: „Виждам, че за теб това е важно" или „Разбирам, че си много разстроен".
„Спри да плачеш" също обикновено е казано с желание ситуацията да приключи по-бързо. Понякога родителят просто не знае какво друго да направи. Но плачът е начин, по който детето освобождава напрежението и показва, че нещо му е трудно. Когато му казваме да спре, не му даваме инструмент, с който да се справи с емоцията. По-скоро му показваме, че тази емоция е неудобна за околните и трябва да бъде скрита. Много по-различно звучи „Можеш да поплачеш, аз съм тук" или „Когато се успокоиш, ще поговорим".
„Голямо дете си вече, не се дръж така" също може да изглежда като начин да насърчим порастването. Проблемът е, че развитието не означава детето изведнъж да престане да изпитва силни емоции. То може да е на седем, десет или петнадесет години и пак да има моменти, в които не знае какво да направи с гнева, страха или разочарованието си. Когато свързваме емоционалната реакция с това дали е „голямо" или „малко", детето може да започне да възприема собствените си чувства като нещо срамно.
„Защо не можеш да бъдеш като брат си?" е още една фраза, която често излиза в момент на раздразнение. Родителят може да има предвид: „Виж какво е възможно и опитай и ти". Детето обаче чува нещо друго – че някой друг е по-добър от него. Сравненията рядко създават здравословна мотивация. По-често водят до съревнование, ревност и усещане, че любовта и одобрението трябва да бъдат заслужени.
Подобен ефект може да има и „Виж колко добре се справя другото дете". Всяко дете се развива със собствено темпо и има различни силни страни. Когато постоянно го поставяме до другите, рискуваме да изместим фокуса от неговия собствен напредък към усещането, че никога не е достатъчно добро.
„Ти си много умен" изглежда като безобидна похвала, но дори позитивните фрази понякога могат да имат нежелан ефект, ако се използват по един и същи начин. Когато детето постоянно чува, че е „умно", може да започне да се страхува от ситуации, в които не знае отговора или не се справя от първия път. По-полезно е да се похвали усилието, постоянството или начинът, по който е подходило към проблема: „Виждам колко много се постара", „Не се отказа, въпреки че беше трудно". Така детето разбира, че способностите не са нещо фиксирано и че грешката не отменя стойността му.
„Няма за какво да се страхуваш" също е фраза, която възрастните използват, когато искат да дадат увереност. Само че страхът не изчезва, защото някой ни каже, че не трябва да го изпитваме. Ако детето се страхува от лекар, от тъмното или от нова среда, по-важно е да усети, че може да премине през страха, отколкото да бъде убедено, че страхът му е нелогичен. „Страх те е и това е разбираемо. Аз ще бъда до теб" звучи по съвсем различен начин.
„Ти ме разочарова" е реплика, която може да тежи много повече, отколкото родителят предполага. Възрастният вероятно иска да покаже, че определено поведение има последствия. Детето обаче може да го разбере като послание, че самото то е разочарование. Разликата между „Не ми хареса това, което направи" и „Ти ме разочарова" е голяма. В първия случай поведението е проблемът. Във втория проблемът сякаш се пренася върху личността на детето.
„Ако ме обичаш, ще ме послушаш" е друга фраза, която поставя любовта и послушанието в една връзка. Дори когато е казана на шега, тя може да създаде у детето усещането, че трябва да изпълнява определени изисквания, за да запази близостта с родителя. По-здравословната граница е ясна и без подобна условност: „Разбирам, че не си съгласен, но това правило остава".
„Не ме карай да се ядосвам" също прехвърля отговорността за емоцията на възрастния върху детето. Родителят има право да бъде ядосан, но начинът, по който изразява гнева си, остава негова отговорност. Детето не може да бъде натоварено с управлението на емоционалното състояние на възрастния. Много по-полезно е родителят да каже: „Ядосан съм и ще ми трябва малко време, за да се успокоя, преди да продължим".
„Ти винаги правиш така" и „Ти никога не ме слушаш" са фрази, които често се появяват по време на спор. Те обаче превръщат един конкретен проблем в характеристика на детето. Една грешка се превръща в „винаги", а един отказ – в „никога". Освен че не са особено точни, подобни обобщения могат да накарат детето да се възприема като проблемно. Много по-конкретно е да кажем какво точно не е било наред: „Днес те помолих два пъти да прибереш играчките и това не се случи".
„Ще си тръгна без теб" или „Ще те оставя тук" понякога се използват като заплаха, когато детето отказва да тръгне. За възрастния това може да е празна реплика, казана в момент на безсилие. За малкото дете обаче заплахата да бъде изоставено може да бъде наистина плашеща. Децата имат силна нужда от усещането, че родителят е сигурна опора. Затова границите могат да бъдат поставени без да се използва страхът от раздяла като средство за контрол.
„Това е нищо, аз съм преживял много по-лоши неща" също звучи като опит да покажем перспектива. Но когато детето споделя свой проблем, не е задължително да има нужда да разбере, че някой друг е преживял повече. То има нужда първо да бъде чуто. Това, че проблемът му изглежда малък в очите на възрастния, не означава, че е малък за него. Понякога едно просто „Разбирам защо ти е неприятно" е достатъчно, за да се почувства разбрано.
Има и фрази, които са предназначени да мотивират, но могат да създадат излишен натиск. „Трябва да си най-добрият", „Можеш повече от това" или „Очаквам повече от теб" може да накара детето да вярва, че стойността му зависи от постиженията. Разбира се, напълно нормално е родителят да има очаквания и да насърчава детето да развива способностите си. Важното е то да разбира, че любовта и уважението не зависят от оценката, медала, спортния резултат или мястото в класа.
Не е нужно родителите да започнат да премислят всяка своя дума. Няма майка или баща, които винаги реагират правилно. Всеки човек губи търпение, казва нещо неподходящо и понякога осъзнава грешката си едва след разговора. По-важно е какво се случва след това. Едно искрено „Не трябваше да ти го казвам по този начин" може да бъде много ценно. Когато родителят се извини, той не губи авторитета си. Напротив – показва на детето, че и възрастните допускат грешки и че отношенията могат да бъдат поправяни.
Най-важната разлика често не е в това дали ще поставим граница, а в начина, по който ще го направим. Детето има нужда да знае, че не всяко негово поведение е приемливо, но също така има нужда да усеща, че една грешка не го превръща в „лошо дете". Можем да кажем „Не е приемливо да удряш", без да казваме „Ти си лош". Можем да настояваме за уважение, без да унижаваме. Можем да бъдем категорични, без да плашим.
Думите на родителя постепенно се превръщат в гласа, с който детето говори на себе си. Именно затова си струва понякога да се спрем за секунда преди да кажем нещо в момент на раздразнение и да се запитаме как би звучала тази реплика, ако детето я повтаряше на себе си години по-късно.
Не става дума за стремеж към съвършено родителство. Такова няма. Става дума за това да има повече разговори, в които детето се чувства чуто, повече граници без унижение и повече думи, които му показват, че може да сгреши, да се ядоса, да се страхува и пак да бъде обичано. Понякога именно това е разликата между една реплика, която просто приключва даден конфликт, и една, която помага на детето да изгради по-добро отношение към самото себе си.
Коментари (0)
Вашият коментар