Понякога детето започва да се държи така, сякаш нарочно изпитва търпението ни. Отговаря, тръшка се, отказва да изпълнява и най-обикновени неща, провокира, започва да се кара за дреболии. Първата ни реакция често е да затегнем правилата. Повече забрани, повече наказания, повече обяснения за това как „трябва" да се държи.
Но има моменти, в които проблемът не е липсата на дисциплина. Детето просто се опитва да каже нещо по начин, който все още не умее да използва по друг начин.
Това не означава, че всяко непослушание е вик за внимание или че правилата са излишни. Децата имат нужда от граници. Те им дават сигурност и им помагат постепенно да се научат да управляват поведението си. Въпросът е какво стои зад поведението в конкретния момент. Ако постоянно наказваме реакцията, без да забелязваме причината, може да попаднем в омагьосан кръг, в който детето става все по-неспокойно, а ние – все по-строги. Има няколко ситуации, в които си струва първо да спрем и да се запитаме дали детето всъщност не търси връзка с нас.
Един от най-ясните сигнали е внезапната промяна в поведението. Дете, което обикновено е спокойно, изведнъж започва да се кара, да отказва, да плаче за неща, които преди не са били проблем, или да прави точно онова, което знае, че ще предизвика реакция от родителя.
Когато промяната се появи рязко, е добре да погледнем какво се е променило около детето. Започнало ли е ново училище или детска градина? Появило ли се е ново бебе в семейството? Родителят работи ли повече? Има ли напрежение вкъщи? Детето прекарва ли по-малко време насаме с мама или татко?
Малките деца невинаги могат да кажат: „Липсва ми времето с теб" или „Напоследък се чувствам на заден план". Вместо това могат да започнат да правят бели точно когато родителят е зает. В този момент отрицателното внимание понякога се превръща в единственото внимание, което успяват да получат.
Друг знак е, когато детето започне да прекъсва постоянно, да се намесва във всеки разговор и да настоява родителят да го погледне, да го чуе или да направи нещо с него. Отстрани това лесно изглежда като каприз или липса на възпитание.
Но ако едно дете постоянно се опитва да привлече вниманието на възрастния, има смисъл да се запитаме колко реално внимание получава през деня. Не колко часа сме физически в една стая, а колко време действително сме с него.
Да сме до детето, докато гледаме телефона си, отговаряме на съобщения и мислим за работа, не е същото като да сме ангажирани с него. Понякога петнадесет минути истинско присъствие имат по-голяма стойност от цял следобед, прекаран в една стая.
Третият сигнал може да бъде странното връщане към по-детско поведение. Детето отново започва да говори като бебе, иска да бъде хранено, настоява родителят да го облича или внезапно се страхува да остане само, въпреки че преди е било спокойно.
Това често се случва при промяна или емоционално напрежение. Когато светът около него стане прекалено сложен, детето може временно да се върне към поведение, което му носи усещане за сигурност. Ако в семейството се е появил нов член, например, по-голямото дете може да започне да се държи като бебе, не защото е забравило как да бъде самостоятелно, а защото има нужда да усети, че мястото му в семейството все още е сигурно.
В такава ситуация прекомерният натиск да „порасне" може да увеличи тревожността му. Понякога малко повече близост и спокойствие помагат на детето само да се върне към предишното си ниво на самостоятелност.
Четвъртият знак е постоянното търсене на конфликт. Детето спори за всичко, намира причина да се противопостави, нарочно бави подготовката за училище или отказва неща, които иначе може да направи без проблем.
Тук е важно да разграничим нуждата от граници от нуждата от контакт. Едно дете може да има достатъчно ясни правила и въпреки това да се държи предизвикателно, защото търси реакция или проверява дали родителят все още е емоционално достъпен.
Вместо всяко противопоставяне да се превръща в битка за власт, понякога помага кратък момент на близост. Да седнем до него. Да го попитаме как е минал денят му и действително да изслушаме отговора. Да направим нещо заедно, без цел и без поучаване. Това не отменя правилото. Просто показва на детето, че връзката ни с него не зависи от това дали в момента се държи „правилно".
Петият сигнал е особено важен: детето започва да търси внимание чрез негативно поведение точно когато родителят е зает. То може да започне да разлива вода, да хвърля играчки, да се кара с братчето или сестричето си, да вика от другата стая или да настоява за нещо, което знае, че няма да получи. Ако това се повтаря винаги в едни и същи моменти, поведението вероятно има функция.
За детето дори гневът на родителя е контакт. Ако през последния час не е получило никакво лично внимание, една забележка може да бъде по-привлекателна от поредното „чакай малко". Тук не е необходимо родителят да се превръща в аниматор, който постоянно забавлява детето. Нужно е да има моменти, в които детето не трябва да се провокира, да плаче или да направи беля, за да бъде забелязано.
Има голяма разлика между това да дадем внимание на детето и да наградим нежеланото поведение. Ако то започне да крещи и ние веднага му дадем всичко, което иска, научаваме го, че крясъкът работи. Но можем да прекъснем ситуацията, да поставим граница и след това да останем близо до него. „Няма да ти позволя да удряш брат си. Виждам, че си много ядосан. Когато се успокоиш, ще поговорим." Така границата остава, но детето не остава само с емоцията си.
Понякога родителите се страхуват, че ако дадат повече внимание в такъв момент, ще разглезят детето. В действителност близостта и липсата на граници са две различни неща. Можем да бъдем категорични и едновременно с това топли. Можем да кажем „не" и пак да останем до детето.
Особено важно е да наблюдаваме и собственото си присъствие. Детето може да получава достатъчно грижи – храна, дрехи, занимания, училище, тренировки, играчки – и въпреки това да не получава достатъчно от онова внимание, което не е свързано с някаква задача.
Понякога най-нужното нещо е да оставим телефона настрана и да изслушаме дългия разказ за нещо, което за нас изглежда маловажно. Да легнем до детето за пет минути. Да го прегърнем, без да питаме за оценките. Да го оставим да избере играта. Да бъдем там, без да поправяме, наставляваме и оценяваме.
Това не решава всички проблеми. Нито едно дете няма да стане спокойно и послушно само защото е получило повече прегръдки. Но когато поведението е начин да потърси връзка, наказанието рядко отговаря на истинската нужда.
Затова следващия път, когато детето направи нещо, което ви ядоса, преди да попитате „Как да го накарам да спре?", може да си зададете още един въпрос: „Какво се опитва да ми каже с това?"
Коментари (0)
Вашият коментар