Има деца, които разказват всичко. Още преди да са си свалили якето, вече знаят кой какво е казал в училище, кой с кого се е скарал и какво са правили в междучасието. Има и други, от които трудно можеш да измъкнеш повече от едно „Добре". На въпроса „Как мина денят?" следва „Нормално", а опитът разговорът да продължи често завършва с „Не знам". Това не означава непременно, че детето крие нещо. Малките деца просто невинаги разполагат с думите, с които да опишат какво се случва вътре в тях, а по-големите предпочитат първо сами да подредят преживяното.
Има три въпроса, които могат да помогнат на родителя да разбере малко повече за настроението и преживяванията на детето през деня. Те не са психологически тест и не могат да определят дали едно дете е тревожно, тъжно или има емоционален проблем. Ползата им е далеч по-проста – дават начало на разговор, който въпросът „Как си?" рядко успява да предизвика.
Първият въпрос е: „Кое беше най-хубавото нещо, което ти се случи днес?"
Отговорът може да бъде съвсем кратък. „В междучасието играхме футбол." „Госпожата ме похвали." „Седнах до най-добрия ми приятел." На пръв поглед това са обикновени детски истории, но те показват към какво е насочено вниманието на детето и кои моменти са му донесли удоволствие. Ако разказът тръгне, оставете го да води разговора. Не е необходимо веднага да задавате следващия въпрос.
Детето може да отговори, че нищо хубаво не се е случило. Един такъв отговор не бива да се превръща в причина за тревога. Децата имат лоши дни, отегчават се, изморяват се и могат да възприемат целия ден като неприятен заради една случка. По-голямо значение има повтарящият се модел. Ако седмици наред детето трудно намира нещо, което да го зарадва, не проявява интерес към обичайните си занимания или изглежда постоянно потиснато, тогава вече има смисъл да се обърне повече внимание на промяната.
Вторият въпрос е: „Имаше ли нещо днес, което те ядоса, натъжи или притесни?"
Тук е добре да оставите детето само да избере какво да разкаже. Не е необходимо да му поднасяте готово обяснение с въпроси от рода на „Пак ли се скара с Иван?" или „Някой да не ти е направил нещо?". Подобна конкретика може да насочи разговора в посока, която няма нищо общо с действителното преживяване. Детето може да е било разстроено от оценка, от спор с приятел, от това, че не е било избрано в играта, или от нещо, което на възрастен би му се сторило твърде дребно, за да има значение.
Точно в това се крие една от трудностите при разговорите с деца. Те преживяват много ситуации за първи път и все още изграждат представата си за отношенията с другите. За възрастния отказът на едно дете да играе с друго може да е част от обикновеното ежедневие. За детето той може да означава „Не ме харесват", „Не съм достатъчно добър" или „Никой не иска да бъде с мен". Една забележка пред класа може да бъде забравена от учителя още същия ден, докато детето да я помни дълго.
Затова реакцията след подобно споделяне има значение. Ако детето каже, че някой го е разстроил, естественият импулс на родителя често е да го успокои веднага с „Няма нищо", „Не му обръщай внимание" или „Той просто ти завижда". Намерението е добро, но подобен отговор може да приключи разговора. Детето може да остане с усещането, че преживяното не заслужава внимание или че няма смисъл да го разказва. По-полезно е първо да се разбере какво точно се е случило и как детето го е възприело.
Третият въпрос е: „Ако можеше да промениш едно нещо от днешния ден, какво би променил?"
Той често дава друга гледна точка. Дете, което на въпроса „Имаше ли нещо лошо?" отговаря с „Не", може изведнъж да каже, че би искало да не е имало контролно. Друго може да спомене, че би искало да е седнало до определен приятел. Трето може да каже, че би искало родителят му да го е взел по-рано от училище. Това не са готови диагнози за емоционалното състояние на детето, но могат да покажат към кои ситуации то се връща в мислите си.
Въпросът е подходящ и за деца, които трудно назовават емоциите си. Те може да не кажат „Бях разочарован", но да разкажат за случката, която ги е накарала да се почувстват така. Когато говори за конкретно събитие, детето често по-лесно стига до това, което е преживяло.
Не е необходимо трите въпроса да бъдат задавани един след друг. Ако още първият доведе до дълъг разговор, няма причина да продължавате по предварителен план. Ако детето отговори с една дума, не го притискайте да обяснява. Разговорът може да се появи по-късно – докато вечеряте, пътувате с колата, рисувате или се приготвяте за сън. За много деца директното заставане „очи в очи" с въпроса „Кажи ми какво ти е" създава повече напрежение, отколкото разговорът, който се случва между другото.
Възрастта също променя начина, по който детето говори за преживяванията си. По-малките деца често имат нужда от конкретни ситуации, за да могат да опишат чувствата си. „Кое беше най-забавното днес?" може да бъде много по-разбираемо от „Как се чувстваше днес?". По-големите вече могат да правят по-сложни връзки между случката и емоцията, но същевременно може да пазят повече неща за себе си. При тях прекаленият натиск обикновено не води до повече откровеност.
Полезно е родителят да отговаря на същите въпроси. Ако кажете кое е било най-хубавото нещо във вашия ден, кое ви е ядосало и какво бихте променили, разговорът придобива съвсем друг характер. Детето вижда, че възрастните също имат неприятни моменти, че могат да бъдат раздразнени или разочаровани и че е нормално да говорят за това.
Това може да бъде особено ценно в семейства, в които денят минава бързо и всеки има своите задачи. Работата, училището, домашните, тренировките и домакинските ангажименти лесно оставят малко време за разговор. Понякога вечерта минава в напомняния от типа „Измий си зъбите", „Прибери си нещата", „Напиши си домашното", а въпросът какво действително се е случило през деня остава на заден план.
Трите въпроса могат да променят точно това. Те не изискват специално време или подготовка и не предполагат, че детето трябва да има сериозен проблем, за да бъде попитано как се чувства. Могат да бъдат част от обикновен разговор, който постепенно създава навик да се говори за преживяното, а не само за оценките, домашните и задълженията.
Разбира се, един разговор не може да покаже цялата картина. Ако детето продължително време е необичайно мълчаливо, раздразнително или тъжно, ако започне да избягва приятелите си, не иска да ходи на училище, губи интерес към занимания, които преди са му носили удоволствие, или има значителни промени в съня и храненето, тези сигнали заслужават по-сериозно внимание. При подобни промени е разумно родителят да потърси съвет от педиатър или специалист по детско психично здраве.
Също толкова важно е да не се търси проблем във всеки отговор. Ако детето каже, че най-хубавото нещо през деня е било десертът, това не означава нищо повече от това, че десертът му е харесал. Ако каже, че би променило контролното, вероятно просто не е харесало контролното. Децата имат право на лошо настроение, раздразнение и дни, които не са особено интересни, без зад тях непременно да стои по-дълбока причина.
Смисълът на въпросите е да дадат пространство, в което детето може да разкаже, ако има желание. Отговорът не трябва да бъде разследван, проверяван или превръщан в повод за лекция. Ако каже, че се е почувствало изключено от играта, можете да попитате какво е направило след това. Ако сподели, че учителят го е засегнал, можете да го оставите да обясни какво точно се е случило. Ако каже, че нищо не е било хубаво, може просто да приемете отговора и да продължите вечерта.
С времето ще забележите и друго – не само какво казва детето, а кои теми се повтарят. Ако всяка седмица се връща към едно и също дете, ако постоянно говори за страх от определен час, ако многократно споменава, че няма с кого да играе, това вече е информация, която не е добре да бъде подминавана. Отделният отговор може да е случаен. Повтарящата се тема е много по-показателна.
Има и случаи, в които детето ще започне да говори едва след като разговорът приключи. Може да сте попитали как е минал денят, да сте получили „Добре", да сте се отказали и половин час по-късно то изведнъж да каже: „Всъщност днес...". Тогава най-доброто, което можете да направите, е да му дадете време. Не е необходимо да му напомняте, че вече сте питали. Просто изслушайте какво има да каже.
Трите въпроса не са формула за разчитане на детското настроение и не могат да заменят внимателното наблюдение на поведението му. Те са по-скоро начин да започнете разговор, без детето да се чувства притиснато да обяснява себе си. Когато този тип разговори станат естествена част от ежедневието, детето постепенно разбира, че у дома има място както за добрите истории, така и за неприятните.
А въпросите са достатъчно прости, за да ги запомните: кое е било най-хубавото нещо днес, имало ли е нещо, което го е ядосало, натъжило или притеснило, и какво би променило, ако можеше да върне един момент от деня. Отговорите може да са смешни, кратки, объркани или изненадващо сериозни. Понякога ще научите нещо ново за детето. Друг път няма да научите нищо особено. Но когато детето свикне, че тези въпроси са покана за разговор, а не проверка, вероятността да ви потърси само, когато има какво да сподели, става много по-голяма.
Коментари (0)
Вашият коментар