Родителството е пълно с дребни решения, които се вземат почти автоматично. Да се помогне с домашното, да се напомни за якето, да се прекрати спорът на площадката, да се каже „остави, аз ще го направя", когато времето притиска. Повечето от тези реакции идват от грижа. Когато обаче някои от тях се превърнат в постоянен модел, детето може да получи послание, което възрастният изобщо не е искал да изпрати.
Една от честите клопки е прекаленото предпазване. Желанието детето да не се разочарова, да не сгреши и да не попадне в неприятна ситуация е напълно разбираемо. Само че малките трудности са част от порастването. Забравена тетрадка, загубена игра или спор с приятел са неприятни преживявания, но дават възможност детето да търси решение и да усети, че може да се справя.
Подобен ефект има и навикът възрастният да върши вместо него всичко, което би станало по-бавно или несъвършено. Малкото дете вероятно няма да оправи леглото красиво и няма да подреди играчките така, както би го направил родителят. Ако винаги някой поправя след него, желанието за самостоятелност постепенно отстъпва място на удобното очакване, че друг ще се погрижи.
Сравненията също оставят следа. „Виж сестра си", „Другите вече могат", „Само ти още не си се научил" понякога се изричат с надеждата да мотивират. Детето обаче често чува друго: някой друг е по-добър и трябва да прилича на него, за да получи одобрение. Много по-смислено е да се сравнява собственият му напредък - какво е било трудно преди месец и какво вече успява да направи.
Друг капан е похвалата за всяко действие. Топлата реакция на родителя има огромно значение, но постоянното „браво" може да превърне одобрението в награда, която детето започва да търси при всяка стъпка. Понякога е достатъчно възрастният да прояви истински интерес: „Виждам колко време си рисувал това" или „Разкажи ми как го направи". Така вниманието остава върху усилието и преживяването, а не единствено върху оценката.
И обратното - прекалената критика рядко води до резултата, който родителят очаква. Особено болезнена може да бъде, когато се случва пред други хора. Забележката минава, но срамът остава много по-дълго.
Непоследователните граници също объркват. Ако нещо днес е категорично забранено, утре е позволено след достатъчно настояване, а вдругиден зависи от настроението на възрастния, детето естествено ще проверява докъде може да стигне. Предвидимите правила дават повече спокойствие от десетки забрани, които постоянно се променят.
Има и една грешка, която лесно остава незабелязана. Възрастните да са физически до детето, но вниманието им непрекъснато да е в телефона. Не са необходими часове организирани занимания. Понякога десетина минути истински разговор, игра или четене без прекъсване имат съвсем различна тежест.
Нито един родител не реагира идеално във всяка ситуация. И децата нямат нужда от безгрешни възрастни около себе си. По-важно е да растат с усещането, че могат да опитват, да грешат, да бъдат чути и постепенно да поемат все повече отговорност за собствения си малък свят.
Коментари (0)
Вашият коментар