Играчки по пода, дрехи върху леглото, книжки из цялата стая и чашата от вода, която сякаш никога не стига сама до кухнята. За много родители подреждането след децата е част от ежедневието, а молбата „Прибери си нещата" често трябва да бъде повторена няколко пъти. Добрата новина е, че навикът да подреждаш след себе си се учи. И колкото по-рано започнем, толкова по-естествена част от ежедневието може да стане той.
Първата стъпка е да имаме реалистични очаквания спрямо възрастта. Малкото дете няма да подреди стаята така, както би го направил възрастен. То обаче може да сложи кубчетата в кутията, да занесе мръсната си дреха до коша или да прибере книжките на определено място. Вместо общото „Подреди си стаята", много по-разбираема е конкретната задача: „Сложи количките в тази кутия" или „Прибери моливите в несесера".
Добре е в началото да подреждаме заедно. Ако детето е малко, няма особен смисъл да очакваме да се справи напълно самостоятелно само защото сме му казали какво трябва да направи. Можем да започнем с „Аз ще събера книжките, а ти прибери кубчетата". Постепенно нашето участие намалява, а неговата отговорност се увеличава. Така подреждането не се възприема като наказание, което внезапно се появява след играта.
Много помага и всяка вещ да има ясно и лесно достъпно място. Ако детето трябва да отвори тежък шкаф, да сортира играчките в десет различни кутии и да достига висок рафт, не бива да се изненадваме, че не подрежда с желание. Кошове, ниски рафтове и кутии за отделните видове играчки правят задачата значително по-лесна. При по-малките деца могат да се използват картинки върху кутиите, които показват къде стоят количките, конструкторът или плюшените играчки.
Друг полезен навик е да не чакаме стаята да се превърне в пълен хаос. За детето огромната купчина играчки може да изглежда като непосилна задача. Много по-лесно е да се въведе правило първо да приберем едната игра, преди да извадим следващата. Това невинаги ще се получава, особено при по-малки деца, но постепенно създава усещане за ред.
Подреждането може да бъде включено и в ежедневната рутина. Например играчките се прибират преди вечеря, дрехите се поставят на мястото им преди баня, а книжките се връщат на рафта преди лягане. Когато действието се случва приблизително по едно и също време, необходимостта постоянно да напомняме постепенно намалява. Детето започва да знае какво следва, без всяка вечер да се водят преговори.
При малките деца играта е добър помощник. Можем да пуснем кратка песен и да видим колко играчки ще успеем да приберем, преди да свърши, да разделим задачите или да превърнем събирането на кубчетата в малко състезание. Целта не е всяко домашно задължение да бъде забавление, а в началото да направим изграждането на навика по-приятно и разбираемо.
Личният пример също има значение. Трудно е да очакваме детето винаги да прибира вещите си, ако постоянно вижда дрехи, чаши и други предмети, оставени където ни попадне. Не е нужно домът да изглежда безупречно. По-важно е детето да вижда, че всички в семейството имат отговорност към общото пространство – възрастните също прибират след себе си.
Полезно е да забелязваме усилието, а не само крайния резултат. Вместо общото „Браво", можем да кажем: „Видях, че прибра всички книжки, без да ти напомням" или „Много ми помогна, като сложи играчките на мястото им". Така детето разбира кое конкретно поведение оценяваме. Не е необходимо всяко подреждане да бъде награждавано с лакомство, играчка или пари, защото идеята е постепенно да се превърне в нормална част от грижата за собствените вещи.
Заплахите и дългите караници рядко създават траен навик. Реплики като „Ще изхвърля всичките ти играчки" може временно да доведат до бързо подреждане, но по-скоро заради страх от последиците. По-полезни са ясните и предвидими правила. Ако например играчките трябва да бъдат прибрани преди да започне вечерното филмче, това правило може да се спазва спокойно и последователно.
Важно е и да не вършим постоянно задачата вместо детето, защото е по-бързо. Разбираемо е – възрастният може да прибере разпилените играчки за три минути, докато на детето ще му трябват десет. Но ако всеки път поемаме работата, то няма много възможности да изгради самостоятелност. Понякога е необходимо да приемем, че нещата няма да бъдат подредени идеално.
С порастването отговорностите също могат постепенно да се увеличават. Освен играчките детето може да започне да оправя леглото си, да поставя мръсните дрехи в коша, да прибира обувките си, да носи чинията след хранене или да помага при подреждането на покупките. Малките домашни задачи учат не само на ред, но и на идеята, че всеки член на семейството допринася за общия дом.
Разбира се, ще има дни, в които детето няма да иска да подрежда, ще протестира или ще трябва да му напомним няколко пъти. Това не означава, че навикът не се изгражда. Последователността е по-важна от съвършенството. Когато задачите са съобразени с възрастта, правилата са ясни, а възрастните дават личен пример, подреждането постепенно може да престане да бъде ежедневна битка и да се превърне в нещо съвсем обичайно – грижиш се за вещите си и след като ги използваш, ги връщаш на мястото им.
Коментари (0)
Вашият коментар