За най-голямото често казват, че е отговорно. Средното било дипломатът в семейството, а най-малкото – свободолюбиво, чаровно и малко разглезено. Подобни описания звучат познато на много семейства и понякога сякаш удивително точно пасват на децата им. Но доколко мястото сред братята и сестрите действително оставя следа върху характера?
Редът на раждане отдавна привлича вниманието на психолозите. Идеята е лесна за разбиране – всяко дете се появява в различна семейна среда. Първородното за известно време разполага с цялото внимание на родителите. Второто още от първия си ден има по-голям брат или сестра. Най-малкото пък расте сред хора, които вече са минали през много от тревогите, характерни за отглеждането на първо дете.
Това неизбежно създава различни преживявания. То обаче не означава, че поредността при раждане предварително определя какъв човек ще стане детето. Съвременните изследвания не дават основание характерът да се предсказва надеждно само по това дали някой е първо, второ или трето дете в семейството. Темпераментът, отношенията у дома, възпитанието, възрастовата разлика между децата и житейските обстоятелства също имат значение.
Първородните често получават много внимание, но върху тях могат да попаднат и повече очаквания. Родителите преживяват всичко за първи път – първата температура, първия учебен ден, първата лоша оценка. Нормално е понякога да бъдат по-предпазливи и взискателни. С порастването най-голямото дете може да получава и задачи, свързани с по-малките – да ги наглежда, да им помага или просто да бъде „пример".
Така у някои първородни се развиват силно чувство за отговорност и желание да се справят добре. Но същата семейна позиция понякога носи и стремеж към съвършенство или чувствителност към критика. Особено ако детето често чува, че трябва да бъде разумно само понеже е по-голямо.
Появата на второ дете променя семейната картина. То никога не е познавало дом, в който е единственият малък човек. Още от началото има някого, когото да наблюдава, догонва, имитира, а понякога и да надминава.
При средните деца често се говори за умението да намират мястото си между останалите. В семейство с три деца например средното нито получава привилегиите на най-голямото, нито вниманието, което естествено привлича най-малкото. Това може да го насочи повече към приятелствата извън семейството или да го направи умело в преговорите и компромисите. В други семейства картината изглежда съвсем различно.
Най-малкото дете обикновено попада при по-опитни родители. Неща, които са предизвиквали сериозно притеснение при първото, години по-късно могат да бъдат посрещнати доста по-спокойно. По-големите братя и сестри също са постоянно присъствие, а малчуганът отрано наблюдава техните разговори, игри и отношения.
Понякога това прави най-малките по-смели в общуването и по-склонни да търсят внимание. Семейството може и несъзнателно да ги оставя по-дълго в ролята на „малкото". Дори когато вече могат да се справят сами, някой е готов да помогне, да отстъпи или да свърши нещо вместо тях.
Има и още един интересен детайл – понякога по-важна се оказва не самата поредност, а ролята, която детето постепенно получава в семейството. Едното е „отговорното", другото „палавото", третото „чувствителното". Когато подобни определения се повтарят години наред, децата могат да започнат да се държат според очакванията към тях.
Затова сравнения като „Сестра ти винаги е била по-организирана" или „Ти си малкият, на теб всичко ти се прощава" изглеждат невинни, но лесно се превръщат в семейни роли, от които по-късно трудно се излиза.
Мястото сред братята и сестрите е част от историята на едно дете, но не е готов сценарий за характера му. Две първородни могат да бъдат напълно различни, както и две най-малки деца. По-интересно от това да се търси кой отговаря на познатите описания е да се види каква роля е намерило всяко дете у дома – и дали му се оставя достатъчно пространство с времето да я промени.
Коментари (0)
Вашият коментар