„Добре, аз тръгвам. Ти оставаш тук!" - вероятно почти всеки родител е чувал тази реплика на детската площадка, в магазина или пред входа на детската градина. Понякога е придружена с няколко демонстративни крачки към изхода. Възрастният се надява, че детето ще се стресне, ще зареже играчките и най-после ще тръгне след него. И често точно това се случва. Малчуганът хуква разплакан, хваща родителя за ръката и изведнъж забравя колко настоятелно е искал да остане още малко.
На пръв поглед проблемът е решен. Семейството се прибира навреме, спорът приключва и никой не е пострадал. Само че има една подробност, която възрастните лесно пропускат. Детето може да е тръгнало не защото е разбрало, че времето за игра е свършило, а защото се е уплашило, че наистина ще бъде оставено само. За малките деца подобна заплаха може да звучи много по-сериозно, отколкото възрастният предполага.
На три или четири години детето все още се учи да разбира времето, обещанията и намеренията на другите хора. То не винаги разпознава кога мама се шегува, кога преувеличава от раздразнение и кога действително възнамерява да направи нещо. А когато чуе, че най-важният човек в живота му ще си тръгне без него, може да приеме думите съвсем буквално.
Това е особено важно при децата, които преживяват по-трудно раздялата с родителите си. Страхът от раздяла е нормална част от ранното развитие и се среща често при бебета и малки деца. Някои плачат, когато родителят излезе от стаята, други се притесняват при оставане в детската градина, а трети имат нужда от повече време, за да свикнат с нов възрастен.
Представете си момченце, което от половин час отказва да напусне площадката. Майка му е уморена, трябва да приготви вечеря, а то настоява за още едно спускане по пързалката. След няколко неуспешни опита да го убеди тя казва, че си тръгва, и се насочва към портата.
За майката това може да е последен опит да прекрати безкрайното пазарене. За детето обаче ситуацията изглежда различно. То вижда как мама се отдалечава и за момент не знае дали ще се върне.
Ако хукне след нея, поведението му може да изглежда като послушание. Всъщност в този момент най-важното за него вероятно е да не я изгуби от поглед.
Подобна реакция не означава, че една прибързана реплика непременно ще остави трайни последици. Децата не са толкова крехки, че всяка родителска грешка да ги травмира. Много по-голямо значение има как възрастните се държат обикновено, дали са последователни и дали детето се чувства спокойно с тях.
Но когато заплахата от изоставяне се използва редовно, тя може да създава излишна тревога. Вместо да научи детето да приключва играта навреме, родителят го учи да реагира на страха, че ще остане само.
Има и друг проблем. Думите постепенно могат да изгубят значението си. Ако мама многократно заявява, че ще си тръгне, но никога не го прави, детето може да започне да възприема предупрежденията ѝ като част от обичайното пазарене. Следващия път тя ще трябва да повиши тон или да измисли нова заплаха, за да постигне същия резултат. Така едно съвсем обикновено прибиране от площадката се превръща в изтощителна борба.
Родителите обаче имат и други възможности, които не изискват нито безкрайни обяснения, нито отстъпване пред всяко детско желание. Помага например детето да бъде предупредено предварително, че играта скоро ще приключи. „След още две спускания си тръгваме" е много по-разбираемо от внезапното „Веднага тръгвай!".
При по-малките деца времето е абстрактно понятие. Пет минути не им говорят почти нищо, но могат да разберат, че им остава още едно спускане или че ще приберат кофичката след последния пясъчен замък.
Разбира се, предупреждението не гарантира, че детето ще се съгласи с усмивка. Възможно е отново да протестира, да се разсърди или да заплаче. Тогава родителят може да признае разочарованието му, без да променя решението си. Например: „Знам, че искаш да останеш. Много ти е приятно тук. Но вече е време да се прибираме."
За възрастния подобно изречение може да звучи прекалено просто. За детето обаче то съдържа две важни послания: чувствата му са забелязани, но правилото остава в сила. Понякога помага и малък избор. Детето може да реши дали да върви до родителя, или да го хване за ръка, дали първо да прибере топката, или кофичката. Така получава известна самостоятелност, без да се поставя под въпрос самото тръгване.
Има дни, в които нищо от това не сработва. Детето е преуморено, гладно или толкова развълнувано от играта, че не може да приеме края ѝ спокойно. Тогава възрастният трябва да поеме инициативата, като остане до него и му помогне да напусне мястото безопасно. При малко дете това понякога означава да го вземе на ръце, ако е необходимо и безопасно, вместо да се отдалечава с надеждата, че то ще го последва.
Важно е също да се прави разлика между заплахата „Ще те оставя тук" и обикновеното сбогуване, когато детето остава при друг доверен възрастен. Когато родителят го води на детска градина, напълно нормално е да му каже, че си тръгва. Дори е полезно раздялата да бъде ясна и предвидима. Детето трябва да знае при кого остава и кога приблизително ще се върне мама или татко.
Разликата е в сигурността. „Отивам на работа, а след следобедната закуска ще дойда да те взема" дава на детето информация, която може да разбере. „Ако не слушаш, ще си тръгна без теб" използва възможната раздяла като наказание.
Ако подобни думи вече са били казвани, няма причина родителят да изпада в паника или да се обвинява с дни. Умората, закъсненията и детските избухвания понякога изкарват наяве реплики, които иначе не бихме използвали.
Може просто да се върне към случилото се и да обясни: „По-рано ти казах, че ще те оставя на площадката. Бях ядосана, но не беше правилно да те плаша така. Няма да те оставя само там."
Подобен разговор не подкопава родителския авторитет. Напротив, показва, че възрастните също носят отговорност за думите си. Ако детето продължително се страхува от раздяла, отказва обичайни занимания или тревогата му пречи на съня и ежедневието, има смисъл родителите да обсъдят ситуацията с педиатър или детски психолог. Но единичен плач на площадката сам по себе си не е признак за психологически проблем.
Следващия път, когато детето отказва да тръгне от парка, вероятно отново ще има мрънкане, преговори и настояване за „само още малко". Това е позната част от ежедневието с малки деца. Разликата е, че вместо да се тревожи дали мама ще го изостави, детето може постепенно да се научи на нещо много по-полезно: понякога приятните занимания свършват, дори когато не ни се иска, но човекът, който се грижи за нас, остава до нас и в неприятните моменти.
Коментари (0)
Вашият коментар