Научете детето да приема грешките си

Грешката за възрастния обикновено е нещо обичайно. Правим я, поправяме я и продължаваме нататък. За детето обаче една малка грешка може да има съвсем друго значение. Неправилно написана дума, изпусната топка, счупена играчка, грешен отговор пред класа или загуба в играта понякога предизвикват истинска буря от емоции. Детето може да се разплаче, да се ядоса, да скъса рисунката си или категорично да заяви, че повече няма да опитва.

Начинът, по който то преживява тези моменти, постепенно оформя отношението му към собствените му възможности. Ако всяка грешка е повод за срам, детето започва да я избягва. Ако я възприема като част от ученето, по-лесно се осмелява да пробва нещо ново. Затова реакцията на родителите има значение не само в конкретната ситуация, а и за начина, по който детето ще се отнася към неуспехите си по-късно.

Малките деца имат усещането, че трябва да се справят добре още от първия опит. Те виждат резултата, но не разбират напълно процеса зад него. Когато някой кара колело уверено, детето не мисли за всички падания, които са предшествали това умение. Когато види красиво написан текст, не вижда зачеркнатите редове. Когато съученик реши задача бързо, не знае колко пъти преди това е упражнявал същия тип задачи.

Тук родителят може да помогне, като промени разговора около грешката. Вместо да бърза да я поправи или да каже „Нищо страшно", може да попита: „Какво се случи?", „Какво мислиш, че можеш да направиш по различен начин?" или „Искаш ли да опитаме още веднъж?". Такива въпроси дават на детето възможност да мисли, вместо веднага да получи готово решение.

Важно е също да не превръщаме всяка грешка в урок. Понякога детето просто е разстроено и има нужда първо да бъде чуто. Ако е загубило състезание и плаче, репликата „Трябва да се научиш да губиш" едва ли ще му помогне в този момент. По-естествено е да чуе: „Много ти се искаше да спечелиш. Разбирам, че си разочарован." След като емоцията намалее, вече може да се говори за самата игра и за това какво би искало да направи следващия път.

Децата имат нужда да разберат, че грешката и личната им стойност са две различни неща. „Сгреших" не означава „Не ме бива". „Не успях" не означава „Никога няма да успея". Тези разлики изглеждат очевидни за възрастния, но детето трябва постепенно да ги изгради като вътрешен начин на мислене.

Особено внимание заслужават децата, които трудно понасят несъвършенството. Те могат да започнат рисунката си няколко пъти, да изтрият всичко при една грешна буква или да откажат задача, която изглежда сложна. Понякога зад това поведение стои силен страх от провал. Детето предпочита изобщо да не опита, вместо да опита и да не се получи.

В такива моменти родителят може да помогне, като намали натиска върху крайния резултат. Вместо „Направи го правилно", може да каже „Нека видим докъде ще стигнеш". Вместо „Трябва да стане хубаво", може да остави детето да експериментира. Това му показва, че процесът също има значение.

Полезно е да се говори открито и за грешките на възрастните. Ако майката изпусне чаша, обърка час или забрави нещо, не е нужно да прикрива случилото се пред детето. Едно спокойно „Обърках се, ще го поправя" е много поучително. Детето вижда човек, който прави грешка, не се срива от нея и предприема следваща стъпка.

Същото важи и за родителските грешки във възпитанието. Понякога възрастният повишава тон, реагира прекалено остро или казва нещо, за което после съжалява. Ако след това се извини и назове поведението си, детето получава ценен пример. То разбира, че да признаеш грешката си не те прави слаб. Напротив, това е начин да поемеш отговорност за действията си.

Похвалата също може да бъде насочена по начин, който помага на детето да приема трудностите. Вместо постоянно да чувa „Ти си много умен", то има полза от по-конкретни думи: „Видях колко дълго се опитваше", „Този път намери различен начин", „Не се отказа, въпреки че беше трудно". Така детето започва да свързва успеха не само с дадена способност, а с усилието, постоянството и готовността да търси решение.

Това е особено важно при ученето. Ако детето получи грешен отговор по математика, няма голяма полза просто да чуе правилния резултат. По-полезно е да се върне една стъпка назад и да открие къде е тръгнало в друга посока. Понякога именно моментът, в който разбере собствената си грешка, остава по-трайно в паметта от правилния отговор, даден наготово.

Родителите често се изкушават да предотвратят грешките на децата си. Когато видят, че детето държи ножицата неправилно, връзва обувките си трудно или се мъчи с домашното, естественият импулс е да се намесят. Понякога това е необходимо, особено когато има риск от нараняване. В останалите случаи малко търпение може да даде на детето възможност само да открие решението.

Самостоятелността се изгражда и чрез малките неуспехи. Разлятата вода може да бъде избърсана. Разпилените играчки могат да бъдат събрани. Неправилно подреденият пъзел може да бъде разглобен. Дете, което има възможност да поправя последиците от собствените си действия, постепенно разбира, че грешката не е крайна точка. След нея има действие.

Има значение и езикът, който използваме. „Пак ли така направи?" звучи като присъда, особено ако детето вече се чувства виновно. „Нека видим какво можем да направим сега" отваря пространство за решение. „Колко пъти трябва да ти казвам?" увеличава напрежението, докато „Какво ще ти помогне да го запомниш следващия път?" насочва към бъдещето.

Не е необходимо да бъде убеждавано, че всяка грешка е прекрасна. Понякога грешките имат неприятни последствия и детето трябва да ги разбере. Ако е обидило приятел, счупило чужда вещ или нарушило важна уговорка, е нужно да поеме отговорност. Приемането на грешката не означава да я оправдаваме. Означава да можем да я признаем, да поправим каквото е възможно и да извлечем поука.

Тази разлика е особено важна. Детето трябва да знае, че има действия, за които носи отговорност, но една грешка не го превръща в „лошо дете". То може да е постъпило неправилно и едновременно с това да остане обичано и прието. Именно това усещане му позволява да бъде честно, когато нещо се обърка.

Когато се страхува да признае грешка, родителят може да се запита каква реакция очаква. Ако всяко признание води до наказание, дълга лекция или подигравка, естествено е детето да започне да крие случилото се. Ако срещне спокойна реакция и разговор за последствията, вероятността да потърси помощ следващия път е по-голяма.

С времето целта не е детето да престане да се разстройва от грешките си. Това би било нереалистично. Всеки човек има моменти, в които неуспехът боли. По-важно е да се научи да остава в ситуацията, дори когато нещо не се е получило. Да си позволи да бъде разочаровано, да помисли, да опита отново или да приеме, че този път не е успяло.

Това умение ще му бъде нужно много пъти. В училище, в спорта, в приятелствата, при първите сериозни отговорности и по-късно в професионалния живот грешките няма да изчезнат. Разликата е в начина, по който човек ги преживява. Детето, което е научило още вкъщи, че една грешка може да бъде поправена, по-лесно ще се върне към задачата след неуспех.

Спокойното отношение към грешките не е липса на правила или очаквания. То означава да дадем на малчугана пространство да учи, да поема отговорност и да опитва отново. Когато знае, че може да сбърка, без да изгуби уважението и обичта на родителите си, детето постепенно започва да гледа на грешките по-зряло. Не като доказателство, че не е достатъчно добро, а като част от пътя към това да стане по-уверено и самостоятелно.