Никой не започва връзка с идеята, че тя ще приключи. И все пак, животът често ни отвежда в неочаквани посоки. Раздялата е едно от най-трудните преживявания и често е болезнена и объркваща. Когато в този процес е замесено и дете, предизвикателството придобива още по-сериозни измерения. То изисква емоционална зрялост, която не всеки е готов да прояви.
След раздялата някои родители, понякога без да го осъзнават, а понякога напълно умишлено, въвличат детето в собствения си конфликт. То бива поставяно в ролята на посредник, изслушва обвинения, подигравки, унижения по адрес на другия родител. В такива моменти то не просто става свидетел на един разпад, а се превръща в негова жертва. Това е едно от най-нежните и уязвими същества в живота ни, но често се оказва използвано като средство за отмъщение.
Когато един родител говори с омраза за другия, независимо от личната болка, той въвлича детето в битка, която не му принадлежи. То започва да се чувства разкъсано между две любими фигури. Изпитва вина, неразбиране, тревожност. В него се зараждат въпроси, на които не би трябвало да отговаря: „Ако прегърна мама, предавам ли тате? Ако се усмихна на тате, наранявам ли мама?" Това е прекалено тежка емоционална задача, особено за едно дете.
Много често възрастните казват, че просто казват истината. Но когато истината се поднася с гняв, без контекст и без състрадание, тя не лекува, а наранява. Истината, използвана като оръжие, губи своята стойност. Родителят, който настоява детето да я „знае", често сам не е успял да премине през болката и се опитва да намери съюзник. Детето обаче не е терапевт. То не е длъжно да бъде изслушващото рамо, нито емоционалната опора на своя родител.
Има огромна разлика между това да обясниш и това да атакуваш. Можеш да кажеш, че ти е било трудно, че си имал нужда от време, че си се чувствал наранен. Това е разбираемо. Но не е нужно да обвиниш, да заклеймиш или да унизиш другия човек в очите на детето. Така се гради отровна атмосфера, в която малчуганът израства с усещане за вина, с напрежение и с усещане, че любовта трябва да се избира, а не да се чувства свободно.
Изследванията показват, че децата, които са били въвлечени в конфликта между родителите си, често развиват тревожни състояния, ниска самооценка и затруднения в бъдещите си взаимоотношения. Те се научават да се съмняват в себе си, да се страхуват от привързаност, да търсят вината в себе си дори когато тя не е тяхна.
Понякога мълчанието е най-състрадателният избор. Да се въздържиш от лоша дума, да се спреш преди да кажеш нещо горчиво – това е акт на обич към детето. Децата порастват и сами разбират какво се е случило. Виждат ясно, дори когато възрастните смятат, че са скрили всичко. И запомнят не само какво е било казано, но и как са се чувствали в тези моменти.
В крайна сметка, не съдът, нито приятелите или роднините ще бъдат най-важният съдник. Това ще бъде детето – с неговите спомени, чувства и преживявания. И един ден то ще ви оцени не според думите, които сте изрекли за бившия си партньор, а според обичта, търпението и уважението, които сте му дали.
Коментари (0)
Вашият коментар