Психолозите отбелязват, че често срещаме хора на 20, 30 или 40 години, които отвън изглеждат зрели, но вътрешно все още носят в себе си едно малко дете. Това е онази част от тях, която продължава да чака любовта и грижата, които не е получила в най-ранните години. Докато човек не се научи сам да си дава признание и подкрепа, тази незряла част остава заключена в миналото.
Още в детството започва да се изгражда доверие към света. Когато детето получава внимание, сигурност и любов, то развива усещане за стабилност. Ако обаче майчината грижа е била непостоянна или липсваща, се зараждат страх и подозрителност, които по-късно могат да направят човека несигурен и уязвим във връзките му. Между втората и третата година детето започва да открива себе си като отделна личност и се учи на самостоятелност. Ако родителите прекалено контролират този процес или очакват невъзможното, вместо увереност се поражда срам и съмнение. Така възрастният човек впоследствие често живее с усещането, че е наблюдаван и осъждан от другите.
В следващия етап, между три и шест години, малкият човек има нужда от насърчение на своята любознателност и творчество. Ако родителите реагират със строги наказания и не позволяват инициативност, детето започва да се чувства виновно за желанията си. Това чувство на вина в зряла възраст може да се превърне в липса на мотивация, нерешителност и трудност при поставяне и постигане на реални цели. Когато детето порасне и влезе в училище, за него идва моментът да развие трудолюбие и увереност в способностите си. Но ако през този период бъде подценявано или ако стойността му се измерва единствено чрез бележките, то рискува да изгради усещане за малоценност. Като възрастен, такъв човек често се възприема само през ролята си на „работник" и забравя, че притежава собствена стойност отвъд очакванията на обществото.
За да се излекуват тези стари рани, е нужно да протегнем ръка към вътрешното си дете. Можем да си представим как е изглеждало, какво е чувствало и от какво е имало нужда. Една полезна практика е да водим диалог с него, да пишем като възрастни със силната си ръка и да оставяме вътрешното дете да отговаря чрез другата. Така постепенно ще чуем неговия глас и ще разберем какво е чакало толкова дълго. Най-важното е да му дадем любов, топли думи и подкрепа, които някога са липсвали. Да бъдем родителят, който сме имали нужда да бъде до нас тогава.
Когато изградим връзка с това вътрешно дете и му дадем сигурност, ние не се връщаме назад, а правим крачка напред – към по-здравословно, пълноценно и свободно бъдеще.
СНИМКА: Pixabay
Коментари (0)
Вашият коментар