Има едно усещане, което трудно се описва с думи. То е като постоянен шум на заден фон - едно тихо, но натрапчиво напрежение, което не те оставя на мира. Това е социалната тревожност. Тя не крещи. Не се вижда отвън. Но изтощава бавно, настойчиво, ден след ден.
А когато си майка, всичко става още по-силно.
Защото да си майка означава постоянно да бъдеш сред хора. Други родители, учители, съседи, лекари, роднини, случайни познати на детската площадка.
Социалният живот вече не е избор, a е част от родителството. И дори когато имаш нужда просто да си сама, няма как да избягаш от всичко това.
Майчинството изисква постоянна готовност. Да си там, да помагаш, да се усмихваш, да общуваш. Но зад тази фасада често стои умора, напрежение и страх.
Социалната тревожност те кара да подготвяш разговорите в главата си предварително: „Какво ще кажа, ако някой ме попита нещо?", „Ами ако се изложа?"
Понякога дори мисълта за родителска среща в училище може да предизвика безсъние. Не защото не искаш да участваш, а защото вътрешно те парализира идеята, че ще трябва да говориш пред хора.
Може би стоиш в ъгъла на детската площадка и се преструваш, че гледаш детето си, но всъщност просто не знаеш как да започнеш разговор с другите майки.
Може би на рождения ден на съученик стоиш с чаша сок в ръка и се усмихваш учтиво, докато вътре в теб бушува паника: „Изглеждам ли странно? Защо не мога просто да се отпусна?"
И след това идва вина. Вина, че не си толкова спокойна и социална, колкото другите. Вина, че детето ти заслужава майка, която да се чувства уверена. Вина, че не можеш да бъдеш „тази" майка - усмихната, отворена, винаги готова за разговор. Но истината е, че тази вина не ти принадлежи. Тя не е твоята същност. Тя е резултат от натиска, който обществото поставя върху жените да бъдат „винаги добре", дори когато не са.
Социалната тревожност е изтощителна, защото не спира, дори когато моментът отмине. След всяка среща, всеки разговор, всеки ден сред хората идва дълъг вътрешен монолог: „Дали казах нещо глупаво?", „Може би звучах грубо?", „Защо не можах да бъда по-спокойна?". Тези мисли се въртят безкрайно, докато ти просто се опитваш да заспиш. И утре всичко започва отначало.
В един момент дори най-малките социални ангажименти започват да изглеждат като планини. Рождени дни, училищни представления, родителски събрания... неща, които би трябвало да носят радост, се превръщат в източник на напрежение. И така тревожността отнема нещо много ценно - спокойствието да бъдеш просто присъстваща.
Грижата за себе си не е само спа ден или тиха вечер с книга (макар че и това е прекрасно). Истинската грижа започва, когато си позволиш честност със себе си. Да признаеш, че ти е трудно. Да не се срамуваш да кажеш: „Имам тревожност." Да приемеш, че не винаги можеш да бъдеш навсякъде, и че това не те прави по-малко добра майка.
Понякога това означава да избереш малки крачки. Да си тръгнеш по-рано от шумно събиране, ако усещаш, че не издържаш. Да си позволиш ден без срещи. Да кажеш „не" без чувство за вина. Да потърсиш помощ - от партньора, приятел или терапевт.
Това не е слабост. Това е сила. Онази дълбока, тиха сила, която идва от хората, които се борят, но не се отказват. Много майки се чувстват така, но не говорят за това. Страх ги е да не бъдат неразбрани, осъдени, определени като „прекалено чувствителни".
Но истината е, че зад усмивките на много майки стои същото напрежение. Същата нужда просто някой да каже: „И аз се чувствам така." И когато чуеш тези думи, тревожността губи малко от силата си. Защото разбираш, че не си сама в това. Че си част от общност от жени, които се борят, обичат и дават най-доброто от себе си, дори когато вътре им е трудно.
Майчинството не изисква съвършенство. Изисква присъствие. Твоето дете не се нуждае от майка, която винаги е уверена. То има нужда от майка, която е истинска. Такава, която показва и силата си, и уязвимостта си. Която може да каже: „Днес ми е трудно, но ще се справя." Тази искреност е урок по човечност. Тя учи децата, че не е нужно да бъдат перфектни, за да бъдат обичани. И че най-важното в живота не е да се справяш без страх, а да продължаваш въпреки страха.
Социалната тревожност е изтощителна. Тя краде сили, време и увереност. Но не може да ти отнеме любовта. Онази неизчерпаема, светеща любов, която имаш към детето си. И ако продължаваш да се бориш, дори когато ти е трудно, ако продължаваш да обичаш, дори когато си несигурна - значи вече правиш повече, отколкото осъзнаваш.
Ти си достатъчна. Такава, каквато си. С усмивките, с напрежението, с безсънните нощи и с огромното сърце, което бие за твоето дете.
Коментари (0)
Вашият коментар