Има една особена тревожност, която се появява в онзи момент, в който желанието за дете вече не е просто мечта, а започва да се превръща в мисъл, която присъства във всеки ден. Отначало всичко изглежда естествено. Двамата решават, че е време, спират да се пазят и започват да очакват онзи положителен тест, който някой ден ще промени живота им. Първият месец минава. После вторият. След това идва третият и въпросът започва да се появява все по-често. Защо още не се е случило? Дали нещо не е наред? Дали сме изпуснали правилния момент? Дали този месец ще бъде различно? Постепенно желанието за дете започва да съжителства със страх, а сексът, който преди е бил близост, удоволствие и спонтанност, започва да се превръща в задача с конкретна цел.
Точно тук тревожността може да започне да променя целия начин, по който преживяваме опитите за зачеване. Важно е да се каже ясно, че това не означава, че една жена не забременява, защото е „прекалено напрегната", нито че трябва просто да се успокои и тогава всичко ще се случи. Подобно послание не само е прекалено опростено, но може да бъде жестоко към жена, която вече преживява трудности със зачеването. Безплодието и забавеното зачеване могат да имат множество причини, включително фактори, свързани с овулацията, тръбите, матката, възрастта или мъжкия фактор, а понякога причината остава неустановена. Тревожността обаче има значение, защото начинът, по който се чувстваме, може да промени начина, по който живеем, обичаме, спим, общуваме и преживяваме собственото си тяло.
Парадоксът е, че колкото повече искаме нещо, толкова по-трудно понякога става да мислим за нещо друго. Жената започва да познава цикъла си почти до най-малкия детайл. Следи овулацията, наблюдава симптоми, изчислява дните, обръща внимание на всяка промяна в тялото си. Това само по себе си не е проблем. Проследяването на фертилния период действително може да помогне на някои двойки да определят по-добре времето за интимност. Но при други хора превръщането на зачеването в строг график започва да носи допълнително напрежение. Самата Американска асоциация по репродуктивна медицина отбелязва, че прекалено стриктното планиране на интимните контакти около овулацията може да увеличи стреса и да намали сексуалното удовлетворение и честотата на контактите.
И така, неусетно се случва нещо много човешко. Сексът престава да бъде пространство, в което двама души се срещат, и се превръща в средство за постигане на резултат. Вместо да се питаме дали ни се иска да бъдем близки, започваме да мислим дали моментът е подходящ. Вместо да усещаме партньора си, започваме да мислим за календара. Вместо удоволствието да бъде в центъра, в главата ни стои една-единствена мисъл. Този път трябва да стане.
Това „трябва" може да бъде много тежко.
То започва да се появява и в други части от живота. Когато менструацията закъснее с един ден, надеждата се събужда. Следва тест. После втори тест. После внимателно наблюдение на тялото. И когато менструацията дойде, разочарованието не е просто разочарование. То може да бъде преживяно като поредното доказателство, че нещо не е наред. С всеки следващ цикъл надеждата и страхът започват да се редуват като махало. Първите дни носят ново начало. Около овулацията идва напрежението. След това започва чакането. Накрая идва моментът, в който жената отново трябва да преживее загубата на надеждата си.
Това е психологически изтощително.
Особено когато около нея започнат да се появяват бременности. Една приятелка съобщава новината си. После колежка. След това някой публикува снимка на положителен тест. Някой друг пише, че е забременял „от първия път". И макар да се радваме искрено за тези хора, вътре в нас може да се появи една мисъл, от която веднага изпитваме вина. А кога ще бъде нашият ред?
Понякога дори чуждото щастие започва да боли.
Не защото другият човек не го заслужава, а защото ни напомня за това, което ние все още нямаме. И тогава социалните мрежи стават още по-трудни. Виждаме бременни жени, бебета, детски стаи, снимки от ехографии и истории за раждане. Започваме да избягваме определени профили, определени разговори и дори определени хора, защото всяка подобна среща докосва болезнено място.
Тревожността не винаги изглежда като паника. Понякога изглежда като постоянно мислене. Като нужда да проверим още веднъж. Като невъзможност да се отпуснем. Като безкрайно четене на форуми и истории в интернет. Като търсене на симптоми. Като въпроса дали усещането в корема означава нещо. Като анализиране на всяка промяна в настроението. Като търсене на отговор там, където всъщност няма как да получим сигурност.
И колкото повече информация получаваме, понякога толкова повече въпроси възникват.
Това е един от парадоксите на тревожността. Тя ни обещава контрол, но всъщност често ни отнема усещането за контрол. Кара ни да вярваме, че ако прочетем достатъчно, изчислим достатъчно и наблюдаваме достатъчно внимателно, ще можем да предотвратим несигурността. Само че зачеването не може да бъде напълно контролирано. Човешкото тяло не е машина, която изпълнява команда в точния момент.
И точно това е трудно за приемане.
Особено за човек, който е свикнал да работи усилено за резултатите си. Учи и получава оценка. Работи и получава заплата. Планира и изпълнява. Спортува и вижда промяна. Но когато става дума за зачеване, логиката невинаги работи по този начин. Можем да правим много неща правилно и въпреки това да не получим желания резултат веднага.
Това може да бъде болезнен урок по безсилие.
Понякога тревожността се пренася и върху самото тяло. Жената започва да се пита дали тялото ѝ работи правилно. Дали овулира. Дали хормоните са наред. Дали матката е наред. Дали яйчниковият резерв е достатъчен. Дали възрастта вече е проблем. Дали не е чакала твърде дълго. Дали предишна инфекция, заболяване или процедура няма да се окаже причината.
В един момент тялото, което би трябвало да бъде дом, започва да изглежда като загадка, която трябва непрекъснато да бъде разгадаванa.
Това усещане може да бъде особено силно при жени, които по принцип имат тревожен характер. Когато се появи нещо несигурно, умът започва да търси най-лошия възможен сценарий. Една неуспешна менструация се превръща в страх от безплодие. Един разговор с лекар се превръща в очакване на лоша диагноза. Един месец без бременност започва да изглежда като знак, че това никога няма да се случи.
Но тревожният ум рядко живее в настоящия момент. Той постоянно се опитва да предвиди бъдещето.
А бъдещето в тази ситуация е особено трудно за предвиждане.
Ето защо жената може да се окаже в състояние на постоянно очакване. Не просто чака бременността. Тя чака симптоми, чака овулация, чака следващия цикъл, чака теста, чака резултатите от изследванията, чака лекаря, чака следващия месец. Животът започва да се движи от една дата към друга.
Това може да отнеме способността да се живее в настоящето.
Почивката вече не е истинска почивка, защото мислите продължават. Почивката с партньора може да бъде прекъсната от разговори за овулация. Пътуването може да бъде планирано според цикъла. Алкохолът се превръща в тема. Кафето се превръща в тема. Спортът се превръща в тема. Храната се превръща в тема. Дори обикновеното излизане с приятелки може да бъде съпроводено от въпроса дали това е безопасно, ако случайно този месец вече е настъпило зачеване.
Така желанието за дете постепенно може да заеме толкова голямо пространство, че да започне да измества всичко останало.
А човек има нужда и от живот извън чакането.
Това не означава да се преструваме, че не ни пука. Не означава да си кажем „няма да мисля за това" и да очакваме тревожността магически да изчезне. По-скоро означава да си позволим да бъдем човек, който иска дете, но едновременно с това има и други части от живота си. Жена, която има приятелства, интереси, работа, отношения, мечти, смях, планове и дни, които не са посветени на това дали този месец ще бъде различен.
Психологическият натиск често се увеличава именно когато всички останали части от живота започнат да бъдат поставени на пауза.
„Ще пътуваме, след като забременея."
„Ще сменя работата си, след като родя."
„Ще си позволя това, след като имаме дете."
„Ще бъдем спокойни, след като стане."
Но никой не знае колко дълго ще продължи чакането. И ако животът бъде поставен на пауза за неопределено време, тревожността получава още повече пространство.
Понякога е необходимо да си върнем живота, без да се отказваме от мечтата.
Това може да означава да планираме пътуване, дори ако не знаем дали тогава ще сме бременни. Да се срещаме с приятели, дори ако разговорите за бебета ни натоварват. Да имаме време с партньора си, което няма нищо общо със зачеването. Да правим неща, които ни напомнят, че сме двойка, а не само двама души, които се опитват да станат родители.
Защото и връзката може да пострада от тревожността.
Когато всеки интимен контакт има една и съща цел, близостта постепенно може да стане функционална. Мъжът може да започне да усеща натиск да бъде „в настроение" в точния момент. Жената може да усеща, че трябва да бъде готова в точния ден. И двамата могат да започнат да преживяват секса като задължение. Това е една от причините опитите за зачеване понякога да натоварват сексуалното удовлетворение и отношенията между партньорите.
Тогава вместо двама души срещу една трудност се появяват двама души, които преживяват трудността поотделно.
Единият може да мълчи, за да не натоварва другия. Другият може да се преструва, че всичко е наред. Единият да плаче след отрицателния тест, а другият да не знае какво да каже. Единият да има нужда да говори, а другият да има нужда да не говори. И двата начина на преживяване са възможни, но ако няма пространство за разговор, дистанцията започва да расте.
Понякога най-голямата помощ не е да намерим правилната техника за намаляване на тревожността, а да престанем да се срамуваме от нея.
Да кажем „страх ме е".
Да кажем „този месец съм много разочарована".
Да кажем „трудно ми е да се радвам за другите".
Да кажем „имам чувството, че тялото ми ме предава".
Да кажем „страх ме е, че никога няма да стане".
Тези изречения не правят жената неблагодарна, слаба или обсебена. Те я правят човек, който преминава през несигурен и емоционално натоварващ период.
И тук е важно да се спомене нещо, което често се пропуска. Психологическата подкрепа не трябва да се използва като заместител на медицинската оценка. Ако зачеването не се случва, не бива автоматично да приемаме, че причината е тревожността. Според препоръките на Американската асоциация по репродуктивна медицина оценка за безплодие обичайно се препоръчва след 12 месеца редовни незащитени сексуални контакти при жени под 35 години и след 6 месеца при жени на 35 или повече години, като при определени медицински обстоятелства оценката трябва да започне по-рано. При нея е важно да бъдат разгледани фактори и при двамата партньори.
Това е важно и заради още нещо. Жената не трябва да носи сама отговорността за зачеването. Репродукцията е процес, в който участват двама души, а медицинската оценка също трябва да бъде насочена към двамата партньори, когато е приложимо.
Тревожността също заслужава внимание сама по себе си. Ако мислите за зачеването са станали толкова постоянни, че пречат на съня, работата, отношенията или ежедневието, това вече не е нещо, което трябва просто да изтърпим. Разговорът с психолог или психотерапевт може да помогне не защото тревожността трябва да бъде премахната, за да забременеем, а защото самото преживяване на несигурност може да бъде много тежко. Тревожността е реално състояние, което може да засяга ежедневното функциониране, а разговорът със специалист е един от начините човек да получи подкрепа.
Най-болезненото в тази тема е, че жените често чуват точно обратното. „Просто се отпусни." „Спри да мислиш за това." „Като спреш да го искаш, ще стане." В тези изречения може да има добро намерение, но те често добавят още един товар. Защото какво чува жената? Че освен всичко останало трябва да контролира и собствената си тревожност. Че ако не забременее, може би не се е отпуснала достатъчно. Че ако е тъжна, напрегната или уплашена, сама си пречи.
Това не е справедливо.
Никой не трябва да бъде обвиняван за собствените си емоции, особено когато преживява нещо толкова дълбоко. Човек не избира да се тревожи. Не избира да се страхува. Не избира отрицателният тест да го разстрои. Не избира да му бъде трудно да гледа чужди бременности.
Може би истинската цел не е да премахнем тревожността напълно. По-реалистично е да се научим да не ѝ позволяваме да управлява целия ни живот.
Да можем да мислим за бебето, без да мислим само за бебето.
Да можем да се надяваме, без всяка надежда да се превръща в обещание.
Да можем да преживеем разочарованието, без да го превръщаме в присъда над собственото си тяло.
Да можем да потърсим лекар, без автоматично да очакваме най-лошото.
Да можем да говорим с партньора си не само за това кога е овулацията, а и за това как се чувстваме.
Да можем да продължим да живеем, докато чакаме.
Защото желанието за дете може да бъде огромно, но не бива да изяжда цялата жена, която го носи.
Тя все още е човекът, който има любима песен, любима храна, приятелка, на която може да се обади, място, на което иска да отиде, книга, която иска да прочете, работа, която може да обича или да мрази, мечти, които нямат нищо общо с майчинството. Тя е партньор. Дъщеря. Приятелка. Жена. И всички тези части от нея продължават да съществуват, дори когато най-голямото ѝ желание е да стане майка.
Може би най-здравословното отношение към този период не е да се опитваме да бъдем напълно спокойни, а да бъдем по-нежни към себе си. Да приемем, че понякога ще има страх. Че понякога ще има завист. Че понякога ще има плач. Че понякога ще ни се иска да не чуваме поредната новина за бременност. Че понякога ще се чудим защо на другите им е толкова лесно, а на нас не ни се случва.
И това не ни прави лоши хора.
Прави ни хора, които много силно искат нещо.
Тревожността може да направи пътя към зачеването по-тежък, особено когато превърне всеки месец в изпит, всяка интимност в задължение и всяко усещане в тялото в повод за страх. Но тя не е присъда и не е доказателство, че тялото ни е неспособно да създаде живот. Най-важното е да не превръщаме психологическата грижа в още една задача, която трябва да изпълним правилно, за да заслужим желания резултат.
Не е нужно да бъдем напълно спокойни, за да заслужаваме надежда.
Не е нужно да спрем да мислим за бебето, за да бъдем добре.
Не е нужно да се обвиняваме за това, че ни е трудно.
Понякога голямото облекчение идва тогава, когато престанем да се опитваме да контролираме всяка част от процеса и си позволим да признаем нещо много просто. Искаме това дете. Страх ни е. Надяваме се. Понякога се отчайваме. И въпреки всичко продължаваме да живеем.
А това също е част от пътя.
Коментари (0)
Вашият коментар