На площадката детето е стигнало тъкмо до най-хубавото: най-после се е освободила любимата люлка. Възрастният поглежда часовника и казва, че е време за тръгване. Отговорът е добре познат: „Само още пет минути!" Ако след тези пет минути пак последват „още пет", спорът вече чака до портата. Някой бърза за вечеря, друг още не е довършил играта си. И двамата имат причина да настояват.
Най-трудно е, когато тръгването се появи като изненада. Преди малко детето е строило пясъчен замък с нов приятел, а сега трябва да пусне лопатката и да тръгне. Едно ранно предупреждение му дава време да смени посоката. То може да е съвсем конкретно: „Още две спускания по пързалката и прибираме кофичката." За малкото дете „две спускания" често е по-ясно от „след пет минути". Ако играта е в разгара си, може първо да попитате какво довършва. Понякога последната лопатка пясък отнема по-малко време от спора за нея.
Предупреждението има смисъл, когато след него следва същото, което сте казали. Ако след „още две спускания" станат пет, детето трудно ще разбере кога думите означават тръгване. А когато има възможност да останете малко повече, кажете го ясно: „Днес имаме време за още едно." Така допълнителната игра е приятна промяна, а не резултат от надвикване.
Щом моментът настъпи, доближете се до детето. Извикано от другия край на площадката „Тръгваме!" лесно потъва сред смеха и шума. На нивото на очите му кажете с няколко думи какво предстои: „Люлката беше страхотна. Сега прибираме играчките и отиваме у дома." Дългият разказ за трафика, вечерята и утрешното ставане може да почака. На детето му трябва следващата стъпка.
Помага и малък избор, ако и двата отговора са приемливи. Може да попитате дали то ще носи кофичката, или ще Ви я даде; дали ще върви до портата само, или за ръка. Не задавайте въпрос „Тръгваме ли?", когато тръгването вече е решено. Детето чува покана да отговори „не", а възрастният после трябва да оттегли собственото си предложение. По-честно е решението да остане ясно, а изборът да бъде в начина, по който ще го изпълните.
Има дни, в които детето ще плаче въпреки предупреждението, разговора и избора. Разочарованието не изчезва само от добре подбрани думи. Останете близо, говорете тихо и назовете онова, което се случва: „Искаше да останем. Трудно е да прекъснем играта." Не е необходимо да доказвате, че люлката ще е там и утре, нито да обещавате ново идване, ако не сте сигурни. Дайте му миг да поплаче, докато държите посоката към изхода. Ако площадката е до улица или детето хукне, безопасността идва първа: хванете го и се отдалечете заедно, дори разговорът да остане недовършен.
След портата също има преход. Някои деца искат да разкажат за играта, други имат нужда от тишина и близост. Вместо веднага да започвате нов спор за темпото, може да предложите малка задача по пътя: да откриете три жълти листа или да решите откъде да минете към дома. Това не е награда за плача. Просто помага вниманието постепенно да се премести от люлката към разходката.
Ако всяко тръгване се превръща в тежка битка, погледнете и кога ходите на площадката. Малко преди обяд или след дълъг ден търпението на всички е по-късо. По-ранното прибиране, вода и нещо за хапване в подходящия момент могат да направят раздялата с играта по-лека. Понякога помага и ритуал, измислен от самото дете: махване за довиждане на люлката, последно завъртане на въртележката или то да затвори портата.
На следващия ден пак може да прозвучи „Само още пет минути!". Това не означава, че предишният опит е бил напразен. С повторението детето започва да разпознава последната игра, прибирането на кофичката и пътя до портата. А възрастният вече знае колко време да остави между първото предупреждение и часа, в който наистина трябва да си тръгнат.
Коментари (0)
Вашият коментар