Поучителна притча за обсебващата майка

Живели в едно село две жени. И двете имали момчета на една възраст. Къщите им били съседни и двете често общували, а синовете им понякога играели заедно. И двете обичали децата си, грижели се за тях, както се полага на майки.

Минали години, момчетата пораснали и дошло време да напуснат родния дом и да потърсят своя път в живота.
– Пусни ме, мамо, – казал синът на първата жена, – време ми е да тръгвам по своя път.
Тя се усмихнала горчиво, сърцето й се изпълнило с мъка, но намерила сили да изпрати момчето си, да му пожелае късмет и да го благослови в дългия път. И продължила да живее с душа, пълна със спокойствие, както живяла и преди това.

Отишъл и другият син при майка си и помолил:
– Позволи ми, мамо, да тръгна да търся късмета си. Време ми е за дълъг път.
Жената обаче се изплашила, че детето й ще я остави завинаги и ще го изгуби. Как така ще разреши на своето съкровище да я напусне? Как да откъсне от сърцето си това, което й е по-скъпо от живота?
Заплакала тя пред сина си, направила се на безпомощна и започнала да го моли:
– Как така искаш да ме напуснеш, неблагодарнико! Мен, която те обичам с цялото си сърце! Как ще прекарам живота си съвсем сама? Не мога да остана сама, тежко ми е, миличък!
Съжалил синът майка си, разбрал я и решил да остане с нея, за да е близо до нея и да й помага във всичко.

Минавало времето. Първата жена, която пуснала сина си със спокойна душа, живеела добре, сякаш нищо не се е случило. Втората жена я гледала и си мислела: „Как така успява да живее спокойно, леко да й е на сърцето, хич да не й е мъка за сина? Не й е скъп той, след като толкова лесно го остави да си отиде и да си живее живота тука. Че и една сълза не пророни заради заминаването му.”

Тази втора жена се въртяла непрекъснато около сина си, не можела да му се нагледа. Старостта обаче я налегнала и започнала често да боледува. Станала неспокойна, сърцето й се свивало в разни тревоги. Не можела да се справи с тежките мисли и само едно греело душата й – любовта към сина й и мисълта, че той не я е напуснал, не я оставил сама.

Веднъж видяла съседката си да събира букет цветя на двора и отишла при нея, оплакала се:
– Съвсем съм зле със здравето, не мога да спя нощем. Помогни ми да събера цветя за вкъщи, боли ме гърбът, не мога да се наведа, защото ми се вие свят.
Първата жена се съгласила и й помогнала. Гледала я, гледала я немощната съседка как весело си пее и събира цветя, и рекла:
– А бе ти, как живееш съвсем сама? Не ти ли е тежко? Синът ти те напусна и няма да се върне може би никога.
Първата жена свила рамене и се усмихнала:
– Ами на, живея си. Всичко, което е наистина мое, си е при мен. Нищо не съм изгубила.

Втората жена се изненадала от думите на приятелката си. Казала си, виж я каква е егоистка, не обича сина си никак, щом така говори. Изведнъж се ядосала и рекла:
– А къде остана майчината ти любов, дето толкова се хвалеше с нея? Ето, заедно порастихме децата си, но ти май никога не си обичала своето дете, след като толкова лесно го пусна да си отиде. И на, напусна те той! А аз обичам моя син и виж как той остана при мене. Къде е любовта ти? Май никаква я няма!
Първата жена я изслушала спокойно и казала само:
– Как да я няма? Тук е тя, с мен – и поставила ръка на сърцето си, сякаш притискала към него нежно цвете.
Втората жена я погледнала неразбиращо, обърнала гръб и си отишла вкъщи.

Минало още време. Събудила се една сутрин втората жена и гледа – синът й никъде го няма. Обърнала къщата наопаки и намерила бележка, в която синът й пишел, че не може повече да стои при майка си, че животът му минала без смисъл и че тръгва да търси съдбата си. Дълго плакала тази жена, съвсем се състарила от мъка. Легнала болна и само гледала през прозореца как съседката й бодро шетала по двора и се грижела за стопанството. Гледала и недоумявала как може да е толкова весела.

И така, минала година. Съвзела се нещастната старица, минали и болестите и тревогите я напуснали, сякаш нищо не е било. Забравила и сина си съвсем.
Веднъж на улицата се срещнала със съседката. Казали си добро утро, а първата жена неочаквано я попитала:
– Как живееш? Гледам, успокои се животът ти. Но любовта ти къде е, остана ли тя в сърцето ти?
Намръщила се старицата, навела глава и си отишла, без да отговори на приятелката си. Срамувала се да си признае, че всъщност в сърцето й имало всичко друго, но никога не е имало любов.