Когато се прибрахме с нашата новородена дъщеричка вкъщи, по-големите й братя първи дотичваха, за да ми кажат, че тя плаче, хленчи или около нея мирише подозрително: „Мамо, нужна си на бебето. То плаче."
Когато подвивах крак за минутка, знаех много добре, че бебето ей сега ще се събуди. „Мамо, трябваш ми!" Добре. Вече разбрах. И въобще не става дума за това, че нуждите на новороденото бледнеят в сравнение с нуждите на двама подрастващи малчугани.
Когато си смъртно уморена:
• винаги трябва да направиш закуска за всеки;
• на някого трябва да вържеш връзките;
• на друг трябва да дадеш салфетка;
• трябва да изтриеш нечии сополи;
• трябва да прегърнеш;
• трябва да прочетеш приказка;
• трябва да целунеш и т.н.
Имаше дни, когато ми се струваше, че денят няма свършване и монотонното състояние, че съм постоянно „нужна на някого" може да ме побърка. Но изведнъж ме осени една мисъл, която ме порази като гръм: на тях съм им нужна АЗ. Не някой друг. Не просто някой на този свят. На тях им е нужна МАМА.
Колкото по-скоро приех факта, че майчинството означава, че никога в нищо няма да успея 100%, толкова по-бързо открих своето място и получих покой в тази умопобъркваща въртележка в този етап от моя живот. Аз разбрах, че „мама" – това е мой дълг, моя привилегия и чест. И аз бях готова да бъда там, където има нужда от мен, по всяко време на деня и нощта.
„Мама" – това означава, че слагайки в 4 сутринта току-що нахраненото бебе да спи, моят тригодишен син се е събудил, понеже е сънувал кошмар. „Мама" – това означава, че с мъжа ми не успяваме да си поговорим нормално по цели седмици. „Мама" – това означава, че поставям техните нужди преди моите, без дори да се замислям. „Мама" – това означава, че цялото тяло ме боли, а сърцето ми е изпълнено с любов.
Сигурна съм, че ще настъпи ден, когато няма да съм нужна никому. Децата ни ще се разпръснат нанякъде и ще бъдат погълнати от собствения си живот. А аз ще си седя у дома и ще наблюдавам как старее тялото ми. И тогава няма да съм необходима никому. Може би дори ще бъда бреме за някого.
Разбира се, нашите деца ще ни навестяват, но моите ръце няма да бъдат за тях дом. Моите целувки няма да им носят изцеление. Няма да има малки ботушки, които да почиствам от калта. Няма да има на кого да поставям предпазните колани в колата. Няма да чета вечер някоя приказка седем пъти поред. Няма да има раници, които да подреждам, кутии със сандвичи, които трябва да напълня. И аз съм сигурна, че сърцето ми ще ридае, когато чуе насън тъничките гласчета, които ме зоват: „Мамо, трябваш ми за нещо...".
Затова сега ми се струват прекрасни тези мигове в 4 сутринта в нашата малка, но уютна детска стая. Ние седим в нашето собствено семейно гнездо, което сякаш се намира в короната на могъщ дъб. Гледаме как снегът пада тихо. Само аз и моето бебче. В съседските къщи е още тъмно и тихо. Ние двете си седим и гледаме как свети бледата луна, а по стените на детската стая танцуват сенки. Аз и тя, само ние двете, слушаме някъде далеч в нощта да пиука сова.
Гушваме се под одеялото и тя отново заспива. Вече е 4 сутринта, аз съм изтощена от умора, но всичко е наред – аз съм й необходима. Само аз. Навярно и тя ми е необходима, защото ме прави МАМА.
Един ден тя ще спи спокойно през цялата нощ. Един ден, когато остарея, аз ще мечтая за тези тихи нощи в детската стая. За тези времена, когато й бях необходима и в целия свят бяхме само тя и аз.
Мога ли да се наслаждавам на това, че съм необходима? Понякога – безусловно, но често това изтощава много. Не е и необходимо да му се наслаждаваш всеки миг. Това е дълг. Бог ме е направил тяхна майка. Това е нещо, към което се стремях дълго – дотогава, докато разбрах какво означава всъщност.
През уикендите моят мъж не можеше да повярва на ушите си колко често нашите синове повтарят: „Мамо, мамо, мамо!". „Винаги ли е така?" – питаше ме той, без да скрива ужаса и съчувствието си. „Да, по цял ден, всеки ден. Това ми е работата." И аз съм принудена да призная, че това е най-сложната работа от всички, които някога съм имала.
В миналото бях мениджър на много популярен ресторант във Флорида. Случваше се в събота вечер, точно в 19:30, когато ресторантът се пукаше по шевовете, токът внезапно да спре. Но такава ситуация не е нищо в сравнение с това, което се случва сега у дома в 5 следобед. И, повярвайте ми, твърде трудно е да угодиш на клиентите в Южна Флорида, много по-трудно, отколкото на който и да е друг. Но те са като коледен подарък в сравнение с моите неуморими момчета.
Някога имах време. Време за себе си. Сега не е зле да си оправя маникюра. Сутиенът ми вече е за смяна. Не мога да взема душ без зрители. Често използвам за лицето крем за ръце. Никъде не проверяват личната ми карта. Това е доказателство за моето майчинство. Доказателство за това, че съм нужна някому.
В 3 часа през нощта чувам тупкане от малки крачета – някой влиза в моята стая. Аз лежа тихо и едва дишам. Може би той ще се върне в стаята си. Да!
„Мамо!"
„Мамо!" – гласчето става по-високо.
„Да" – едва-едва прошепвам аз.
Синът ми млъква, очите му светят в тъмната стая.
„Аз те обичам".
Това е. Отиде си обратно в стаята. Но думите му още висят в хладния нощен въздух. Ако можех да ги докосна, бих ги взела и бих ги притиснала към гърдите си. Бих взела тихия му глас, който шепне най-хубавите думи на света. Аз също те обичам. На устните ми се появява усмивка и въздъхвам дълбоко. Почти се боя, че споменът ще изчезне, макар че се връщам към него насън, а думите са влезли дълбоко в сърцето ми.
Един ден това малко момче ще стане голям мъж. Той повече няма да ми шепне такива сладки думи. Тогава вероятно нощем ще слушам шума на колите и хъркането на мъжа ми до мен. Ще мога да спя спокойно по цяла нощ, без да се безпокоя за разболялото се дете или за плачещото бебе. Всичко това ще остане в миналото. В спомените ми ще останат тези години, когато съм била необходима и това е било безкрайно изтощително, но... за известно време.
Сега трябва да спра да мечтая за това как някога всичко ще стане по-лесно. Защото истината е такава: да, може и да стане по-лесно, но по-хубав от днешния ден никога няма да има. Днес, когато аз съм омазана със сополи и лиги от моите деца. Днес, когато се наслаждавам на това как малките ръчички обвиват шията ми. Днес, разбира се. Един ден ще имам време за маникюр и педикюр и ще мога да взимам душ сама. Един ден ще се върна към себе си. Но днес аз отдавам себе си на другите, уморявам се, изглеждам смачкана, но такава ме обичат. Аз съм нужна някому."
Източник: "Журнал Клубер"
СНИМКА: Freepik
Коментари (0)
Вашият коментар