Помня деня, в който те родих, сякаш беше вчера. Но не беше. Времето минава неусетно, колкото и да ми е тъжно да го призная. Иска ми се винаги да бъдеш моето малко бебе.
Помня втората вечер с теб в болницата. Лежах в некомфортното легло и се чудих безброй неща. Ще успея ли да издържа безсънните нощи? Ще мога ли да се грижа правилно за теб, без да правя грешки? Ще бъда ли достатъчно добра майка?
Помня, че добре осъзнавах, че ще ми бъде трудно. Нямах никакъв опит. И наистина ми беше.
Помня как те дадоха в ръцете ми. Беше само едно вързопче, за което имах цялата отговорност. Ти зависеше изцяло от мен и това ме плашеше.
Помня как притисна показалеца ми между твоите мънички пръстчета. Възхитих се колко сила има събрана в твоето малко телце. И вече знаех, че нямам право да проявявам слабост.
Помня момента, в който започна да ме учиш как да бъда майка. С твоя помощ аз ставах все по-добра всеки ден.
Да бъда твоя майка е най-трудното супер нещо, което съм правила. Но и най-красивото. Единственото, което си заслужава истински. Благодаря ти, че ме избра, бебче.
Коментари (0)
Вашият коментар