Периодът около третата година идва без предупреждение. Детето, което доскоро се е сгушвало, внезапно започва да казва „не" с цялото си тяло. Има дни, в които сякаш нищо не е наред – не дрехата, не думата, не погледът. За родителя това може да бъде не просто изтощително, а дълбоко разклащащо. Появяват се съмнения, вина, усещане за загуба на контрол и въпросът, който рядко се изрича на глас: „Какво се случва с детето ми... и с мен?"
В психологията този период не се разглежда като „ужасен", а като кризисен преход. Детето около три години преживява първото си истинско отделяне от мама. То вече не просто съществува „с" възрастния, а започва да усеща себе си като самостоятелна личност с желания, граници и силни емоции. Това осъзнаване обаче не идва с нужните умения. Детето иска много, чувства много, но все още няма езика, самоконтрола и психичния капацитет да се справи с това, което се случва вътре в него.
Затова и истеричните реакции, резките откази, плачът „от нищото" не са каприз. Те са израз на претоварена нервна система. То не знае как да каже „твърде ми е много", „страх ме е", „искам да решавам, но не мога". Вместо думи, тялото говори – със сълзи, със съпротива, с гняв.
Тук се появява и родителят. Не просто като възпитател, а като емоционален контейнер. В тази възраст детето заема нашата нервна система „назаем". То се успокоява чрез нас, чрез гласа ни, чрез присъствието ни. И когато ние сме изтощени, претоварени или несигурни, това неизбежно се отразява.
Много майки и бащи описват този период като време, в което започват да се съмняват в себе си. „Защо не мога да се справя?", „Другите деца не са ли по-спокойни?", „Не ставам ли твърде мека/строга?" Това са въпроси, които рядко имат общо с реалните родителски умения и много повече – с натиска да бъдеш „добър родител".
Истината е, че в периода на „ужасните 3" не се изисква съвършенство. Изисква се достатъчно стабилно присъствие. Родител, който остава на място, дори когато детето „излиза от релси". Родител, който може да каже, на глас или мислено, “Виждам те. Трудно ти е. Аз съм тук."
Това не означава липса на граници. Напротив. Малкото дете има нужда от ясни, спокойни рамки, защото те му дават сигурност. Но границите, поставени със страх, гняв или отчаяние, често засилват бурята. Докато границите, поставени с увереност и емпатия, действат като бряг. Те не спират вълните, но ги правят по-поносими.
Важно е и родителят да си позволи да бъде човек. Да признае умората си. Да приеме, че понякога ще реагира остро, ще вика, ще се чувства безсилен. Това не го прави лош възпитател. Това го прави реален. Разликата не е в това никога да не грешим, а в способността да се върнем, да се извиним, да възстановим връзката. Именно в тези моменти детето учи нещо изключително ценно – че отношенията могат да се поправят.
Периодът на „ужасните 3" е интензивен, защото е време на изграждане. Тогава се полагат основите на емоционалната регулация, на самочувствието, на усещането за сигурна връзка със света. Това е работа, която не се вижда веднага, но остава за цял живот.
И да – този период отминава. Не защото сме го „преборили", а защото детето постепенно усвоява това, което сме му дали: спокойствие, търпение, приемане. А ние, родителите, излизаме от него малко по-уморени, но и малко по-пораснали.
Ако четеш това в момент на изтощение, знай едно: не си сам/сама, не си провал и не си лош родител. Ти си човек, който се опитва да води друг човек през първата му голяма вътрешна буря. И това е повече от достатъчно.
Коментари (0)
Вашият коментар