Разводът е събитие, което променя не само живота на партньорите, но и вътрешния свят на децата им. За възрастните той често е край на конфликт, надежда за ново начало или форма на освобождение. За детето обаче рядко носи яснота. Той разклаща усещането за сигурност, поставя под въпрос любовта, стабилността и дори собствената му ценност. В този крехък период много разведени родители, дори с най-добри намерения, допускат грешки, които оставят дълбоки психологически следи.
Първата и една от най-честите грешки е въвличането на детето в конфликта между родителите. Това може да изглежда като споделяне на болка, търсене на съчувствие или опит за „обяснение на истината", но за детето е непосилна роля. Когато единият родител говори лошо за другия, детето остава разкъсано между две лоялности. То обича и двамата и когато единият бъде представен като „лош", малчуганът започва да изпитва вина за собствените си чувства. В по-дълбок план това може да доведе до вътрешен конфликт, ниска самооценка и страх от близост в бъдещи отношения, защото детето несъзнателно свързва любовта с болка и предателство.
Втората сериозна грешка е използването на детето като емоционална опора. След развода много родители остават самотни, наранени и несигурни. Вместо да търсят подкрепа от други възрастни, те започват да споделят тревогите си с детето, да разчитат на него за утеха или дори да го превръщат в „малък партньор". То може да изглежда зряло и разбиращо, но това преждевременно го лишава от правото да бъде дете. Вътре в него се настанява тревожност, усещане за отговорност за емоционалното състояние на родителя и страх да не го разочарова. В зряла възраст това често се проявява като прекомерна грижа за другите и трудност да разпознава собствените си нужди.
Третата грешка е подценяването на емоциите или убеждението, че „то ще свикне". Някои родители смятат, че ако не се говори за развода, болката ще изчезне сама. Други очакват детето бързо да приеме новата реалност, защото „така е по-добре за всички". Детето обаче преживява загуба – на общия дом, на семейната цялост, на предишния си свят. Когато чувствата му бъдат игнорирани или омаловажени, то се научава да ги потиска. Това може да доведе до тревожни разстройства, депресивни състояния или трудност в изразяването на емоции години по-късно.
Четвъртата грешка е превръщането в посредник между родителите. Понякога това изглежда практично – детето да предава съобщения, да „обясни" на другия родител нещо важно или да взема страна в спорове за време, пари или правила. В психологически план това е изключително натоварващо. Детето се оказва в позиция, в която няма власт, но носи тежестта на решенията. То започва да се страхува да не каже „грешното нещо", да не предизвика нов конфликт и често развива повишена тревожност и чувство за несигурност.
Петата грешка е рязката промяна в ролята и границите. След развода някои родители стават прекалено строги, опитвайки се да компенсират липсата на другия, докато други стават прекалено позволителни от вина или страх да не загубят обичта на отрочето си. И в двата случая то губи яснота за границите и структурата, от които има нужда, за да се чувства в безопасност. Без стабилни правила и предсказуемост светът му изглежда хаотичен, а това подкопава доверието му в авторитетите и в самия живот.
Най-болезненото в тези грешки е, че те рядко са плод на лоши намерения. Повечето родители искат най-доброто за децата си. Но разводът изисква не само юридическа и житейска, а и емоционална зрялост. Детето не се нуждае от перфектни родители, а от майка и баща, които могат да останат възрастни, стабилни и емпатични, дори когато самите те страдат.
Коментари (0)
Вашият коментар