„Мама, ама тати ми разреши!" – една кратка реплика, която вероятно е звучала поне веднъж във всеки дом. Понякога зад нея стои невинно различие в мненията, а друг път цяла семейна дискусия за това кой как трябва да възпитава детето. Единият родител настоява за по-строги правила, другият е склонен да прави компромиси. Единият смята, че детето трябва да се научи да се справя само, а другият предпочита да помага. Единият държи на режима и последователността, докато другият вярва, че прекалените правила само създават напрежение. И колкото повече пораства детето, толкова повече ситуации се появяват, в които различията между мама и татко излизат наяве.
Няма нищо необичайно двама родители да имат различни представи за възпитанието. Всеки човек носи със себе си опита от собственото си детство, отношенията със своите родители, личния си характер, убежденията си и представите си за това какво означава да бъдеш добър родител. Един може да е израснал в семейство с много ясни правила и да вярва, че дисциплината дава сигурност. Друг може да е преживял твърде много забрани и да е решил, че със собственото си дете ще бъде по-свободен. Затова разликите невинаги са знак за проблем. Проблем се появява, когато родителите не успяват да превърнат тези различия в разговор и започват да се противопоставят един на друг пред детето.
За едно дете светът е много по-лесен за разбиране, когато има определена предвидимост. То постепенно научава какво се очаква от него, какви са границите и какво следва, когато ги прекрачи. Ако обаче едно и също поведение е посрещано по коренно различен начин в зависимост от това кой родител е наблизо, детето може да се обърка. В един момент може да чуе „не може", а само няколко минути по-късно другият родител да каже „добре, този път може". За възрастните това може да изглежда като дребен спор, но за детето правилата постепенно започват да изглеждат като нещо, което може да се договаря според ситуацията.
Тук обаче е важно да направим една разлика. Общият подход не означава мама и татко да възпитават детето по абсолютно еднакъв начин. Нито означава да използват едни и същи изречения, да реагират с еднаква строгост или да имат еднакъв характер. Децата всъщност могат да спечелят много от това да имат двама различни родители. Единият може да бъде по-спокоен и търпелив, когато детето е разстроено, а другият да е по-организиран и последователен. Единият може да насърчава повече приключенията и самостоятелността, докато другият да обръща повече внимание на безопасността. Различията сами по себе си не са проблем. Важното е зад тях да стои обща ценностна основа.
Именно затова първата стъпка към по-добър подход е родителите да си поговорят не за конкретното дете, което в момента отказва да си измие зъбите, а за това какви родители искат да бъдат. Този разговор рядко се случва спонтанно. По-често двамата започват да обсъждат възпитанието в разгара на поредния конфликт, когато детето плаче, някой е изморен, а търпението е на изчерпване. Тогава обаче е много трудно да се стигне до разумно решение. По-полезно е разговорът да се проведе в спокоен момент, когато няма непосредствен проблем за разрешаване.
Мама и татко могат да се запитат какво искат да научат детето си през първите години. Искат ли то да бъде отговорно, самостоятелно, уважително, уверено, любопитно? Какво за тях означава дисциплина? Как разбират границите? Какво смятат за приемливо поведение и какво не биха искали да допускат? Когато тези въпроси бъдат обсъдени, често се оказва, че зад привидно различните позиции стоят доста сходни желания. И двамата родители искат детето да бъде добре, но стигат до тази цел по различни пътища.
Например единият родител може да настоява детето само да си подрежда стаята, защото вярва, че така изгражда отговорност. Другият може да смята, че то е още малко и че родителят може да помогне. Вместо спорът да бъде „кой е прав", по-полезният въпрос е каква самостоятелност е подходяща за възрастта на детето и как двамата могат да я насърчат. Възможно е решението да бъде детето да прибира играчките си само, но родителят да помага при по-голямото подреждане. Така различните позиции не се унищожават взаимно, а се превръщат в компромис.
Същото важи и за правилата. Не е необходимо семейството да има десетки забрани, които да се следят постоянно. Прекалено много правила могат да натоварят и родителите, и детето. По-важно е да бъдат избрани няколко ясни граници, които двамата възрастни приемат и са готови да следват. Това може да са правилата за безопасност, уважителното общуване, времето пред екрана, лягането, агресивното поведение или определени отговорности вкъщи.
Колкото по-малко и по-ясни са основните правила, толкова по-лесно е те да бъдат спазвани. Ако едно правило е важно за единия родител, но другият постоянно го отменя, то постепенно губи смисъла си. Детето не се нуждае от дълги лекции, за да разбере границата. То има нужда да вижда, че възрастните са спокойни и последователни в прилагането ѝ.
Една от най-трудните ситуации възниква, когато единият родител постави правило, а другият го промени пред детето. Представете си, че детето иска още време с таблета. Мама казва, че времето е приключило, но татко вижда разочарованото лице и разрешава още половин час. В този момент детето вероятно се радва, но между родителите остава неизказан конфликт. Ако подобна ситуация се повтаря, детето може да започне съзнателно да търси родителя, който по-често отстъпва.
Това не означава, че детето „манипулира" родителите си в зъл или пресметлив смисъл. То просто наблюдава причинно-следствените връзки. Ако едно поведение води до желан резултат, има голяма вероятност то да бъде повторено. Затова, когато родителите не са съгласни с решението на партньора си, най-добре е да не отменят правилото пред детето, освен ако не става дума за въпрос, свързан с безопасността или сериозен проблем. Разговорът между възрастните може да се проведе по-късно.
Това правило е особено важно, защото детето не бива да бъде превръщано в съдия между мама и татко. Фрази като „кажи на майка си, че аз съм прав" или „баща ти просто не разбира" го поставят в ситуация, която не му принадлежи. То може да започне да усеща, че трябва да избере страна, да защитава единия родител или да крие определени неща от другия. Това натоварване е излишно и може да се избегне, когато конфликтите между възрастните се решават между възрастните.
Разбира се, има моменти, в които несъгласието е неизбежно. Един от родителите може да смята, че детето трябва да бъде наказано, докато другият предпочита разговор. Единият може да вярва, че повишаването на тон е допустимо в определена ситуация, а другият категорично да не го приема. Тук е важно да се направи крачка назад и да се помисли не само какво е направило детето, но и какъв модел на поведение му показват родителите.
Детето учи не само от правилата, които му поставяме, но и от начина, по който самите ние се отнасяме един към друг. Ако родителите решават конфликтите си с обиди, сарказъм и повишаване на тон, трудно могат да очакват от детето да бъде спокойно и уважително, когато е ядосано. Ако обаче то вижда как мама и татко могат да кажат „не съм съгласен", без това да се превърне в нападка, получава важен урок за отношенията.
Това е една от причините да бъде полезно родителите да избягват думата „вина". Във възпитанието много рядко има само един виновен човек. Ако детето е прекарало твърде много време пред екрана, например, въпросът не е кой родител го е позволил, а как семейството може да промени режима занапред. Ако детето постоянно отказва да си ляга навреме, може би е необходимо да се погледне целият вечерен ритуал, а не просто да се търси кой е допуснал грешка.
Понякога разминаването между родителите е резултат не толкова от различни ценности, колкото от различна степен на умора. Родител, който е прекарал целия ден в грижи, работа и домакински задачи, може вечерта да няма сили да води поредната битка за прибирането на играчките. Другият може да е по-отпочинал и да настоява правилото да бъде спазено. В такива моменти е важно да се види човекът зад родителската реакция. Не всяка отстъпка е липса на последователност и не всяко настояване за правило е прекомерна строгост.
Когато единият родител е по-строг, а другият по-мек, е лесно двамата да попаднат в крайности. Строгият може да започне да вижда партньора си като прекалено либерален, а по-мекото поведение да бъде възприемано като липса на авторитет. От своя страна по-мекият родител може да започне да вижда другия като прекалено контролиращ. Ако тези етикети се повтарят, проблемът вече не е само в конкретното правило, а в отношенията между самите родители.
Затова е по-полезно да се говори за конкретно поведение, а не за характера на партньора. Вместо „ти винаги му позволяваш всичко" може да се каже „когато правилото за времето пред екрана се промени в последния момент, ми е трудно да го прилагам след това". Вместо „ти си прекалено строг" може да се каже „мисля, че в тази ситуация детето имаше нужда първо да бъде успокоено, преди да говорим за последиците". Така разговорът остава върху проблема, а не се превръща в атака срещу личността.
Съществено значение има и възрастта на детето. Правилата, които работят при двегодишно дете, няма да бъдат същите при ученик или тийнейджър. С порастването детето естествено започва да има повече свобода, повече отговорности и повече право на мнение. Ако родителите не преразглеждат правилата, те могат да се превърнат в постоянен източник на конфликт. Понякога това, което единият родител определя като „непослушание", всъщност е нормална нужда от самостоятелност.
При по-големите деца общият подход означава и да бъдат включвани в някои решения. Например вместо родителите да спорят дали детето трябва да си легне в точно определен час, може да обсъдят с него какъв вечерен режим е реалистичен, така че да има достатъчно сън и време за подготовка. Когато детето има възможност да участва в изграждането на някои правила, вероятността да ги възприеме като свои е по-голяма.
Не бива да се забравя и нещо много важно – родителите могат да променят мнението си. Понякога в началото на даден период единият настоява за строго правило, но след няколко седмици става ясно, че то не работи. Другият може да е предложил по-гъвкав подход, който се оказва по-ефективен. Да признаеш това не означава да загубиш авторитет. Напротив, показва зрялост и готовност да се учиш от опита.
Същото важи и когато родителят сгреши пред детето. Ако мама е повишила тон повече, отколкото е искала, може да се върне към ситуацията и да каже, че съжалява за начина, по който е реагирала. Ако татко е обещал нещо, което не е могъл да изпълни, може да го признае. По този начин детето разбира, че правилата и отговорността важат за всички в семейството, включително за възрастните.
Добре е родителите да си създадат и собствено пространство за разговори. Когато ежедневието е изпълнено с работа, детска градина, училище, домакинство, срещи, задачи и недоспиване, възпитанието често се обсъжда само в движение. Но отношенията между партньорите имат нужда от време също толкова, колкото отношенията с детето. Дори кратък разговор вечер, когато двамата обсъдят какво е било трудно през деня и какво могат да направят по различен начин утре, може постепенно да намали напрежението.
Особено важно е тези разговори да не се случват само когато има проблем. Ако единствените разговори за възпитанието започват с „трябва да поговорим за това, което направи", естествено е и двамата да започнат да ги възприемат като конфронтация. Много по-полезно е периодично да обсъждат какво работи добре, какво се е променило при детето и от какво има нужда семейството в момента.
В някои семейства различията между родителите са свързани и с ролите, които всеки от тях изпълнява. Ако единият прекарва повече време с детето, той вероятно ще познава по-добре ежедневните му навици, задействания и трудни моменти. Другият може да има по-различна перспектива именно защото вижда детето в други ситуации. Вместо тези различия да бъдат използвани като аргумент кой познава детето „по-добре", те могат да бъдат ценен източник на информация.
Най-важното е родителите да не забравят, че са от един отбор. Понякога в разгара на конфликт това изглежда трудно. Един иска едно, другият – друго, детето плаче, а времето притиска. Но крайната цел е обща – детето да расте в среда, в която се чувства обичано, защитено и уважавано, а същевременно постепенно се учи на отговорност и самостоятелност.
Не е необходимо мама и татко да бъдат еднакви, за да бъдат добър родителски екип. Не е необходимо да са съгласни за всяка дреболия и не е необходимо никога да не спорят. По-важно е да умеят да различават важните принципи от личните предпочитания, да обсъждат несъгласията си далеч от детето и да не подкопават авторитета си един на друг.
В крайна сметка общият подход във възпитанието не се измерва с това дали мама и татко използват еднакви думи или налагат абсолютно едни и същи правила. Той се вижда в усещането за сигурност, което детето получава у дома. То знае какво се очаква от него, знае, че може да говори за чувствата си, знае, че грешките могат да бъдат поправени и че родителите му няма да го поставят в ролята на посредник между тях.
Детето няма нужда да вижда съвършени родители. То има нужда да вижда хора, които могат да се различават, без да се нараняват, да спорят, без да се унижават, да променят мнението си, когато научат нещо ново, и да търсят решение заедно. Когато мама и татко успяват да бъдат екип дори когато не мислят еднакво, те не просто изграждат по-спокойна семейна среда. Те показват на детето как изглеждат уважението, компромисът и зрелите отношения. Това са все уроци, които ще останат с него много по-дълго от всяко конкретно правило за играчките, екрана или часа за лягане.
Коментари (0)
Вашият коментар