Наказанията са нещо, което почти всички познаваме още от детството си. За много от нас споменът за тях не е свързан толкова с осъзнаване на грешката, колкото с усещането за несправедливост, срам, страх или унижение. Помним моментите, в които сме били наказвани за нещо, което не сме направили. Помним и онези ситуации, в които наказанието е било толкова болезнено, че сме си обещавали никога да не причиняваме същото на собствените си деца. Понякога то оставя след себе си и усещането за безизходица, особено когато постепенно се превърне в източник на несигурност, страх или ненужен комплекс.
И въпреки тези спомени идва момент, в който собственото ни дете проявява поведение, което определяме като „арогантно", „неприемливо" или „нетърпимо". Натрупаното напрежение, умората и усещането за безсилие надделяват и почти без да се усетим, от устата ни излиза: „Наказан си!". В този момент е важно първо да проявим разбиране към самите себе си. Да си признаем, че често наказваме не защото искаме да нараним детето си, а защото не знаем как по друг начин да повлияем на поведението му. Нашите родители вероятно са правили същото. А след това, дълбоко в себе си, ние започваме да се оправдаваме: „Той е нетърпим", „Тя е безсрамна", „Иначе нямаше да го/я наказвам". Именно тук обаче е моментът да спрем и да се запитаме какво всъщност постига наказанието и каква цена плащаме за привидно бързия резултат.
Наказанието обикновено се основава на демонстрация на власт. Възрастният показва на детето, че има силата да му отнеме нещо важно, да го ограничи, да му причини неприятно преживяване или да го накара да се почувства зле. Целта е детето да промени поведението си и да направи това, което се очаква от него. И трябва да признаем, че в краткосрочен план този подход често дава резултат. Понякога детето спира веднага, подчинява се или изпълнява изискването. Именно това кара възрастния да повярва, че наказанието е ефективно. Видимият резултат обаче не показва какво се случва вътре в детето.
Когато наказанието се превърне в основен начин за въздействие, постепенно може да се разклати доверието между детето и възрастния. Детето започва да си задава въпроси от типа: „Казват ми, че ме обичат, но когато направя нещо, което не им харесва, използват слабостите ми, за да ме наранят. Тогава наистина ли ме обичат?". Така авторитетът на родителя може постепенно да бъде заменен със страх. Вместо да споделя, да търси съвет и да признава грешките си, детето може да започне да крие, да лъже или да търси начини да избегне реакцията на възрастния.
Наказанията могат да научат детето и на нещо друго – да мисли не толкова за собственото си поведение, колкото за начините да избегне санкцията. Ако например телефонът е отнет за седмица, детето може да започне да търси стратегия, с която да намали срока. То разбира, че наказанието може да бъде договаряно и че най-важното е да намери начин да се измъкне от него. Вместо да осъзнае защо определено поведение е проблем, то се концентрира върху това как да избегне неприятната последица. С времето наказанията могат да започнат да губят и своята сила. Детето разбира, че всяка забрана има край, че телефонът в крайна сметка ще бъде върнат, че ограничението ще приключи и че след известно време всичко ще се върне към нормалното. Така, дори след многократни обещания, старото поведение може да се повтори, защото детето не е разбрало причината, а просто е изчакало санкцията да приключи.
В някои случаи конфликтът и наказанието дори могат да се превърнат в начин детето да привлече вниманието на възрастния. Дори отрицателното внимание е внимание. Когато детето вижда, че чрез провокация може да предизвика силна емоционална реакция, продължителен разговор и цялото внимание на родителя, този модел може неволно да се затвърди. Така наказанието, което първоначално е било предназначено да прекрати дадено поведение, може да се превърне в част от самия проблем.
Всичко това не означава, че детето трябва да расте без правила, ограничения и ясни граници. Напротив, децата имат нужда от тях. Въпросът е по какъв начин ги поставяме. Една от най-съществените промени е родителят да се отдалечи от ролята на съдия и да се превърне в партньор на детето. Родителят-съдия постоянно оценява, сравнява и поставя етикети – „послушен", „непослушен", „ученолюбив", „мързелив", „буен", „невнимателен", „нескопосан". Понякога сравнява детето с братя, сестри или други деца и дори публично коментира неговите качества и поведение. На пръв поглед може да изглежда напълно безобидно да кажем на детето: „Колко си послушен!", но зад този етикет автоматично стои и обратното понятие – „непослушен". Така детето постепенно може да започне да възприема себе си през определени характеристики, вместо да разбира, че поведението му може да бъде променено.
Родителят-партньор има друга задача. Той споделя своя опит, дава възможност на детето да опитва, да греши и да се учи. Когато възникне проблем, фокусът не е върху това да бъде намерен виновникът, а върху въпроса как ситуацията може да бъде поправена. Грешката се приема като част от процеса на учене, а не като доказателство, че детето е лошо, неспособно или непослушно. Именно така постепенно се изгражда способността му да носи отговорност за собствените си действия.
Тук идва и важната разлика между вината и отговорността, както и между наказанието и последствията. Отговорността означава човек да поеме грижа за дадена ситуация и да участва в нейното разрешаване. Вината много често добавя към това усещане за осъждане, срам и необходимост човек да се чувства зле заради постъпката си. Последствието е естественият или логичен резултат от определено действие, докато наказанието съдържа в себе си елемент на възмездие – идеята, че заради грешката трябва да бъде причинено нещо неприятно.
Например, вместо да кажем: „Щом не си си почистил стаята, няма да гледаш телевизия една седмица!", можем да кажем: „Стаята още не е подредена, затова първо трябва да приключиш с това, а след това можеш да гледаш телевизия. Ако се забавиш, може да не ти остане време. Прецени как да организираш времето си." В първия случай възрастният отнема нещо като наказание. Във втория детето вижда връзката между собственото си действие и резултата от него.
Същото се отнася и до поведението, което родителят не одобрява. Вместо: „Продължаваш да използваш такива думи! Писна ми да ти правя забележки! Отнемам ти телефона за две седмици!", може да се каже: „Чувам, че продължаваш да използваш нецензурни думи. Това поведение не е приемливо и влияе както на теб, така и на начина, по който другите те възприемат. Когато сме сред други семейства, не можем да приемем подобно поведение. Помисли какво можеш да промениш и как искаш да постъпиш." По този начин детето не е обявено за „лошо" и не е унизено, а е поставено пред необходимостта да поеме отговорност за собственото си поведение.
При подобен подход диалогът се превръща в основна част от отношенията между родителя и детето. Това не означава липса на контрол или безкрайно отстъпване. Възрастният продължава да следи дали детето изпълнява поетите ангажименти, дали спазва обещанията си и дали полага необходимото старание. Когато е необходимо, той може спокойно да обърне внимание, че не е проявена достатъчно отговорност или че към дадена задача е подходено небрежно. Разликата е, че детето не бива определяно като „безотговорно", а се насочва към конкретното действие и към възможността да го промени.
Когато още от ранна възраст отношенията между родителя и детето са изградени върху ясни граници, уважение, диалог и лична отговорност, постепенно се случва нещо много ценно. Детето започва да разбира, че действията му имат последствия, че грешките могат да бъдат поправяни и че отговорността не означава да се чувстваш виновен или засрамен. Така пред очите на родителя израства млад човек, който умее да поема ангажименти, да се справя с последствията от собствените си решения и същевременно остава отворен към родителя си за разговор, помощ и съвет.
Целта не би трябвало да бъде детето просто да се подчинява от страх от наказание. По-важно е то постепенно да изгради вътрешно усещане за отговорност, уважение към себе си и към другите и способност само да взема разумни решения. Истинският успех на родителя не е в това малчуганът да се страхува от него, а в това един ден да бъде достатъчно уверен и отговорен, за да може да се справя с живота и без него.
Коментари (0)
Вашият коментар