„Купи ми го!" може да прозвучи пред щанда с играчки, на касата в супермаркета или докато просто минаваме покрай витрина. Понякога след него идва второ „моля", друг път – сълзи, сърдито мълчание или добре познатото „Но всички други имат!". За родителя ситуацията често е неудобна, особено когато се случва на публично място. За детето обаче тя е нещо много по-просто – вижда предмет, харесва го и иска да го има.
Разбирането, че парите са ограничен ресурс, не идва автоматично. Малкото дете вижда как мама доближава карта до терминала и след секунди си тръгва с пълна торба. Или натиска няколко бутона на телефона и след два дни куриерът носи пакет. Ако никой не му обясни какво стои зад тези действия, парите лесно могат да изглеждат като нещо почти безкрайно.
Затова разговорите за тях могат да започнат много по-рано, отколкото предполагаме. Не са необходими лекции за семейния бюджет. Достатъчни са кратки обяснения в реални ситуации. Когато сме в магазина, можем да кажем, че днес купуваме храната, която сме планирали, а играчката не е част от покупките. Когато детето поиска нещо по-скъпо, можем да обясним, че за някои неща събираме пари по-дълго.
Полезно е още от малки децата да започнат да различават „искам" от „имам нужда". И двете са напълно нормални. Имаме нужда от обувки, когато старите са станали малки, но може да искаме още един чифт, защото ни харесва. Имаме нужда от храна, но шоколадът до касата обикновено е желание. Това разграничение не означава, че желанията са лоши или че никога не трябва да си позволяваме нещо просто за удоволствие. То помага на детето да разбере защо не всяко „искам" води до покупка.
Една от най-полезните думи в тези ситуации е „не сега". Тя е различна от категоричното „никога" и учи на отлагане. Ако детето хареса играчка, можем да я снимаме и да я добавим към списъка му с желания за рожден ден или друг повод. При по-големите деца желаната вещ може да се превърне в цел за спестяване.
Тук идва и ролята на джобните пари. Когато детето вече разбира основните числа и може да прави сравнително прости избори, малката сума, с която разполага самостоятелно, е ценен урок. Ако похарчи всичко още първия ден за дреболия, която след час вече не му е интересна, изкушението на родителя е да компенсира. Но именно лекото разочарование може да научи детето на нещо, което обясненията трудно постигат – похарчените пари не се появяват отново веднага.
Добра идея е спестяването да има видима цел. Ако детето иска игра, комплект за рисуване или определена играчка, може да отделя част от парите си в касичка или прозрачен буркан. Така постепенно вижда как сумата расте. Желанието вече не е просто „Искам го", а „Колко ми остава, за да мога да си го купя?".
Не е необходимо обаче всяка домашна задача да се превръща в платена услуга. Прибирането на собствените играчки, подреждането на стаята или помощта около масата могат да бъдат част от живота в семейството. Ако родителите решат да дават възможност за изкарване на допълнителни джобни пари, това може да бъде свързано с отделни задачи извън обичайните отговорности. Така детето не остава с впечатлението, че трябва да получава заплащане всеки път, когато направи нещо у дома.
Важно е и как самите възрастни говорят за парите. Децата чуват много повече, отколкото понякога си даваме сметка. Ако непрекъснато казваме „Нямаме пари", а малко по-късно направим друга голяма покупка, посланието става объркващо. Често по-точно е да кажем: „Имаме пари, но сме решили да ги използваме за други неща" или „Това не е нещо, за което искаме да похарчим толкова в момента".
Този език показва не само ограничението, но и избора. Семействата имат различни доходи и различни приоритети. Едно семейство предпочита да отделя повече за пътувания, друго за спорт, трето за дома. Детето постепенно може да разбере, че възможността да купиш нещо не означава непременно, че трябва да го купиш.
Сравняването с приятелите неизбежно също ще се появи. „На Алекс му купиха", „Всички в класа имат" или „Само аз нямам" са реплики, които могат да поставят родителя в отбранителна позиция. Не е нужно да доказваме, че другото семейство греши, нито да се впускаме в обяснения кой колко печели. „В различните семейства се вземат различни решения за парите" е достатъчно ясно послание.
Има значение и дали детето вижда процеса зад покупките. Може понякога да участва в съставянето на списъка за магазина, да сравни цената на два сходни продукта или да помогне при планирането на малка семейна покупка. По-голямото дете може да получи определена сума, с която да избере подарък за приятел, като само прецени как да се вмести в нея. Такива ежедневни ситуации правят парите разбираеми, вместо да ги превръщат в тема, която принадлежи единствено на възрастните.
Разговорът за парите включва и правото понякога да похарчим нещо просто защото ни носи удоволствие. Ако учим детето единствено да пести и да се отказва, то може да остане с усещането, че харченето винаги е нещо лошо. Много по-полезно е да вижда баланс – част от парите са за необходимото, част могат да се спестят, а понякога има място и за малко удоволствие.
След време „Купи ми го!" вероятно няма да изчезне напълно. Желания имат и децата, и възрастните. Но между импулса да поискаш нещо и решението да го купиш постепенно може да се появи една важна пауза. В нея детето започва да си задава въпроси: Наистина ли го искам? Имам ли вече нещо подобно? Мога ли да събера пари за него? И струва ли си да похарча спестеното точно за това? Тези няколко секунди размисъл са умение, което ще му бъде полезно много след като играчките от витрината вече са забравени.
Коментари (0)
Вашият коментар