Започвате разговор по телефона и още на втората минута до вас се появява малък човек с нещо изключително важно за казване. „Мамо! Мамо! Мамо!" Правите знак с ръка да изчака, но следват още две „мамо", леко дърпане за ръкава и накрая настойчивото: „Ама само да ти кажа нещо!"
Случва се и когато се опитвате да разкажете нещо на партньора си, когато говорите с приятелка на площадката или разменяте две думи с друг родител пред детската градина. Точно тогава детето спешно трябва да ви покаже камъче, рисунка, играчка или нов начин да скача от бордюра. След третото прекъсване търпението започва да се изчерпва и познатото „Не прекъсвай, когато възрастните говорят" идва почти автоматично.
Отстрани подобно поведение лесно изглежда като лошо възпитание. Само че малкото дете рядко прекъсва с ясната идея да прояви неуважение към разговора. Много по-често мисълта просто се е появила сега и трябва да бъде казана сега. Способността да задържим нещо в ума си, да преценим кога е подходящо да се включим, да потиснем импулса да заговорим и спокойно да изчакаме другият да приключи се развива постепенно.
За възрастния две минути чакане са почти нищо. За четири- или петгодишното дете могат да бъдат цяла вечност. То още не управлява импулсите си като възрастен човек и невинаги успява да запази мисълта, която толкова много иска да сподели. Затова родителят чува едно и също настояване отново и отново, въпреки че преди десет секунди вече е казал: „Изчакай малко."
Любопитното е, че децата често прекъсват най-много именно хората, чието внимание е най-важно за тях. Телефонният разговор е добър пример. Допреди секунди мама или татко са били наблизо и достъпни, а изведнъж вниманието им е отишло някъде другаде. Детето не вижда човека от другата страна на телефона. Вижда родителя пред себе си, който физически е тук, но в момента не реагира на него.
Тогава и най-дребната случка може внезапно да стане спешна. Детето трябва да ви каже какво е направила котката, да ви покаже рисунката си или да попита какво ще има за вечеря. За възрастния всичко това спокойно може да почака. Детето още се учи да прави същата преценка.
След петото прекъсване е напълно разбираемо да се появи раздразнение. „Колко пъти трябва да ти казвам да не прекъсваш?" обаче дава информация какво детето не трябва да прави, без непременно да му показва какво се очаква вместо това. А точно тази втора част често липсва.
При по-малките деца може да помогне съвсем конкретен сигнал. Например предварително да се уговорите, че когато имат нещо за казване, докато разговаряте, могат да сложат ръка върху вашата. Вие поставяте своята върху детската за секунда и продължавате разговора. Така без думи казвате: „Усетих те. Знам, че чакаш. След малко съм с теб." За детето това е много по-разбираемо от неопределеното „После".
Разбира се, чакането трябва да бъде съобразено с възрастта. Ако кажете на четиригодишно дете „Само малко", а телефонният разговор продължи още 25 минути, неговото „малко" и вашето очевидно означават различни неща. „Ще довърша това изречение и ще те чуя" или „Дай ми две минути да приключа" поставя много по-ясна граница.
След това има една подробност, която лесно се пропуска: трябва действително да се върнете към детето. „Готово, какво искаше да ми кажеш?" звучи съвсем обикновено, но носи важен урок. Детето постепенно разбира, че ако изчака, няма да бъде забравено и няма нужда да повтаря едно и също десет пъти, за да си гарантира внимание.
Понякога честото прекъсване е свързано и с нуждата от повече контакт. Това не означава непременно, че детето е пренебрегвано. Може цял следобед родител и дете да са били в една стая, но през това време възрастният да е готвил, отговарял на съобщения, прибирал дрехи и мислел за утрешния ден. Физическото присъствие и пълното внимание не са съвсем едно и също нещо.
В такива периоди детето бързо открива най-сигурния начин да си върне погледа на родителя. Прекъсва. Повтаря. Дърпа ръкава. Застава между двама разговарящи възрастни. Ако спокойното изчакване остава почти незабелязано, а прекъсването веднага предизвиква силна реакция, дори раздразненото „Какво има пак?" се превръща в надежден начин за получаване на внимание.
Затова има смисъл да забелязваме и моментите, в които детето успява. Едно спокойно „Видях, че изчака да приключа. Благодаря ти" му казва много повече от дълга лекция за доброто възпитание. То вече знае кое точно негово действие е било подходящо и има по-голям шанс да го повтори.
Това не означава, че детето трябва да бъде оставено да прекъсва всички и навсякъде с обяснението, че още е малко. Умението да изчаква реда си е част от общуването и се учи. Просто ученето изисква време, повторение и доста ситуации, в които детето първо няма да се справи.
Добре е да има и ясно изключение. Ако някой е пострадал, случва се нещо опасно или детето се чувства зле, то трябва да знае, че може да прекъсне веднага. Разликата между „Искам бисквита" и „Брат ми падна и плаче" изглежда очевидна за възрастния, но за малкото дете също е нещо, което постепенно се научава.
С възрастта може да се говори и за ритъма на разговора. Един човек говори, другият го изслушва, после идва неговият ред. Тук примерът у дома има особена тежест. Ако мама прекъсва татко, татко говори върху баба, а всички възрастни редовно довършват изреченията на детето, правилото „Не прекъсвай" започва да изглежда доста объркващо. Децата забелязват тези дребни противоречия по-добре, отколкото ни се иска.
Следващия път, когато едно малко гласче се намеси за четвърти път в телефонния разговор, си струва да се погледне какво стои зад поведението. Понякога детето още не умее да изчака. Друг път търси внимание, не разбира колко ще продължи разговорът или просто никой не му е показал какво може да направи, когато има нещо за казване, а мама и татко са заети.
Етикетът „невъзпитано" не учи на това умение. Той само описва детето през един неприятен момент. Много по-полезно е да му дадем ясен начин да постъпи различно следващия път и достатъчно възможности да го упражни.
Понякога зад досадното „Мамо, мамо, мамо!" няма лош характер и демонстративно неуважение. Има едно дете с мисъл, която в този момент му се струва прекалено важна, за да остане в главата му още две минути.
Коментари (0)
Вашият коментар