Когато понякога си спомня първите години с детето си, усещам, че тогава живеех като в надпревара – сякаш времето ме гонеше, а аз го догонвах с мисли и списъци в главата си. Въпреки че винаги се стараех да давам най-доброто от себе си, днес осъзнавам, че някои неща бих направила по различен начин. Не защото тогава съм грешала, а защото сега гледам на живота по-спокойно и с други очи.
Бих си позволила по-често да забавям темпото. Дълго време живеех в ритъм на непрекъснато движение, все с мисълта за следващия ангажимент, следващата задача, следващия ден. Думите „по-бързо" бяха ежедневие. Утрото беше спринт, вечерта – отчет. Ако можех да се върна назад, бих си прошепнала: „спри за малко". Не всичко е спешно. Бих слушала дългите му истории, без да следя часовника. Работата и светът могат да поизчакат, но детството не може.
Бих се ядосвала по-малко за дреболии. Навремето често губех търпение за разхвърляна стая, трохи по масата или забравено домашно. Днес разбирам, че истинският ред е в доверието, а не в подредените шкафове. Бих оставяла дребните битки да отминат, за да пазя енергията си за по-важните, онези, които градят връзката помежду ни. Не всяко събитие трябва да се превръща в урок.
Бих изключвала мислите си от работа и тревоги по-често. Имаше вечери, когато тялото ми беше у дома, но умът – на друго място. Сега знам, че истинското присъствие не е просто физическо. Бих си подарявала моменти на пълно изключване, без телефон и без разсейване, само двамата. Децата усещат кога ги гледаш, но не ги виждаш.
Бих го водила на повече пътувания и то по-рано. Не говоря за луксозни ваканции, а за преживявания. За това да види света през различни очи – в малки градове, по селца, сред хора, които живеят просто и щастливо. Бих му показала, че няма единствен модел на живот и че щастието има много лица. Пътуването не само разширява кръгозора, но и сърцето. И ако има едно усещане, което искам да оставя след себе си, то е, че светът е голям, а ние сме само малка част от неговата красота.
Бих говорила повече за добротата, отколкото за успеха. Някога вярвах, че трябва да го насърчавам да бъде най-добрият, да се доказва и да успява. Днес знам, че по-важно е да бъде добър човек. Бих му казала, че провалът не е страшен, че състраданието не е слабост, а ориентир, и че грешките са просто начин да растем.
Бих се гневила по-малко, но бих била по-твърда. Преди бърках строгостта с гняв и си мислех, че трябва да реагирам бурно, за да бъда авторитет. Сега разбирам, че силата не е в крясъците, а в спокойния, последователен тон. Детето разбира сериозността не по силата на гласа, а по верността към думите.
Бих му показвала по-често, че и аз греша. Навремето вярвах, че трябва да изглеждам уверена и сигурна, за да му давам стабилност. Днес осъзнавам, че сигурността идва не от безупречен родител, а от истински човек. Бих му казвала: „И аз не знам", „И аз се страхувам", „И аз сбърках".
Бих се извинявала по-често. Не защото съм била лоша майка, а защото съм човек. Бих му показала, че прошката не намалява достойнството, а го прави по-силно. Когато възрастният признае грешка, детето научава, че и то има право да сбърка, без това да е провал.
И най-вече, бих се доверила повече – и на него, и на себе си. Дълго се съмнявах дали постъпвам правилно, дали избирам верния път. Сега знам, че няма един точен начин да бъдеш родител. Всички се учим по пътя. Ако можех да започна отначало, бих вярвала повече на инстинктите си и бих му показвала, че и той може да вярва на своите. Че не е нужно да бъде съвършен, за да бъде достоен, и че животът не следва един сценарий, а предлага безброй възможности, които се откриват, когато просто се осмелиш да опиташ.
Да, ако можех да върна времето, не бих променила нашата история, но бих я изживяла по-бавно, с повече усмивки и с повече мигове, в които просто сме заедно. Защото може би именно в това е тайната на осъзнатото родителство.
Автор: Ашли Грийн
Източник: фейсбук
СНИМКИ: Freepik
Коментари (0)
Вашият коментар