Когато пораснат, децата обичат така, както са били обичани

Любовта, която едно дете получава в първите години от живота си, е като невидима нишка, която свързва миналото с бъдещето му. Тя определя начина, по който то ще обича, ще се доверява и ще създава връзки, когато порасне. Начинът, по който родителите му показват грижа, топлина и приемане, става вътрешен модел на любовта. Това е първото огледало, в което мъничето вижда себе си и разбира колко струва, какво заслужава и какво може да очаква от другите.

Много родители вярват, че любовта към децата им е нещо разбираемо от само себе си. Но за едно невръстно създание обичта не е идея, а преживяване. Тя се усеща в гласа, който го нарича по име с нежност, в погледа, който го търси с внимание, в ръцете, които го прегръщат, когато светът му се струва голям и страшен. Децата не чуват думите „Обичам те", ако те не са подкрепени от спокойствието и присъствието на родителя. Те усещат обич в начина, по който с тях се говори, в готовността да бъдат изслушани, в търпението, с което се посрещат техните страхове и сълзи.

Още от първите месеци детето започва да изгражда усещане за доверие. Когато плаче и някой дойде, за да го успокои, то започва да вярва, че светът е сигурно място. Когато е посрещано с усмивка, разбира, че е важно и че неговото съществуване има значение. Тези преживявания не изчезват, те се превръщат в емоционална основа, върху която стъпва цялото му бъдеще.

Ако мама откликва с разбиране и приемане, детето расте със спокоен вътрешен свят. Ако обаче любовта е непостоянна, условна или се проявява само когато детето се „държи добре", то започва да свързва обичта с усилие и страх от загуба. Когато порасне, може да вярва, че трябва да заслужава любовта на другите, че трябва да се доказва, за да не бъде изоставено. Така детето носи със себе си модела на любовта, който е научило, дори без да го осъзнава.

Безусловната любов не означава липса на граници. Тя означава, че малчуганът е обичан дори когато греши, когато се ядосва, когато се противопоставя. Родителят може да не одобрява поведението, но никога не отказва обич. Това учи детето, че стойността му не зависи от моментите, в които не е съвършено. Така то расте с вътрешна увереност, че е достатъчно такова, каквото е. А това усещане е основата на всяка здрава връзка.

Любовта, която детето вижда между родителите си, също оставя следи. Тя му показва как хората се отнасят един към друг, как изразяват грижа, как прощават, как говорят, когато са тъжни или ядосани. Ако то вижда уважение, разбиране и близост, ще вярва, че любовта е спокойствие и сигурност. Ако вижда напрежение, студенина или липса на внимание, ще приеме, че това е нормата. И дори да страда от нея, често ще я повтаря, защото това е единствената любов, която познава.

Във всеки възрастен живее онова малко дете, което някога е чакало да бъде чуто и утешено. Ние всички носим в себе си гласа на родителите си – техните думи се превръщат в наш вътрешен диалог. Когато са били думи на доверие и подкрепа, ние растем с усещане за сила. Когато са били думи на критика и страх, в нас остава сянка на съмнение. Родителят, който осъзнае това, има възможност да прекъсне стария модел и да създаде нов – по-топъл, по-мек, по-разбиращ.

Любовта е действие, не просто чувство. Тя се проявява в начина, по който слушаме, в начина, по който реагираме, в готовността да се спрем, когато детето има нужда от нас. Всяко докосване, всяка прегръдка, всяка тиха вечерна дума изграждат усещането за сигурност, което детето ще носи през целия си живот.

Понякога майкитр и бащите се страхуват, че ще повторят грешките на своите родители. Но осъзнаването е началото на промяната. Никой не обича съвършено, но всеки може да обича по-добре, когато знае какво е липсвало на него самия. Всяко поколение има силата да обича по-осъзнато. И когато един родител избере да бъде по-нежен, по-търпелив и по-истински в любовта си, той променя не само своето дете, но и цяла бъдеща линия от отношения.

Когато пораснат, децата обичат така, както са били обичани. Те носят в сърцето си усещането, което са получили у дома. Ако са били приети с разбиране, ще умеят да приемат. Ако са били изслушвани, ще могат да слушат. Ако са били утешавани, ще знаят как да утешават. Любовта, която им даваме днес, ще бъде любовта, която те един ден ще дадат на своето поколение.

Най-големият подарък, който можем да оставим, не е съвършеното възпитание, а споменът, че сме обичали безусловно. Защото тази любов остава – дълбоко, тихо, неизменно. И именно тя учи децата ни как да обичат света.