Винаги съм знаела, че бременността ми е по-различна от тази на повечето жени. Още от самото начало бях поставена в графата "висок риск". Износвах не едно, не две, а цели 3 бебета.
Нямах никакъв план за раждането, нито очаквания. Просто слушах и изпълнявах всичко, което ми казваха докторите. На 23 юни, 2013 година, всички надежди за мечтите ми изхвърчаха през прозореца. Бях приета за раждане със 17 седмици преди термина. Не се изнадах, когато водите ми изтекоха. Не се паникьосах. Изпитвах само страх, когато започнаха контракциите.
В ранните часове на онази неделна сутрин светът ми започна да се срутва. Получих проблясък надежда, когато първото ми бебе - Абигейл, се роди. Тя тежеше по-малко от 1 килограм. Но щастието ми продължи кратко, защото тя почина само два часа след появата си.
Докато лежах в шок в болничното легло, не можех да усетя никакъв момент на гордост от това, че съм родила. Лицето ми бе червено от сълзи. Съпругът ми също плачеше до мен. Държах дъщеричката си в първия и последния момент от живота й. След 17 часа бяхме поставени в още по-трудна ситуация. Здравето ми се влошаваше и другите две бебета трябваше да бъдат родени. Пейтън и Паркър се появиха по нормален път през 20 минути. Докато успея да ги видя, докторите вече бяха започнали да се борят за живота им.
Тези снимки са за всички хора, които са родители на преждевременно родени бебета или са в тази ситуация в момента. Нашите две от три деца оживяха със силата на вярата. Понякога най-голяма сила се крие в най-малките хора.
Автор: Стейси Скрисак
Коментари (0)
Вашият коментар