Психолозите определят като екзистенциални онези периоди, в които човек губи усещането за смисъл, посока и вътрешна живост. В терапевтичната практика често звучат изповеди като: „Изчерпан/а съм и имам нужда от промяна, но не знам откъде да започна", „Имам чувството, че животът ми минава без мен", „Сякаш гледам себе си отстрани, през мътно стъкло". Обикновено това са признаци на житейска криза – момент, в който старите цели вече не работят, а новите все още не са се появили. Светът изглежда празен, а вътрешната опора е разклатена. Тези състояния рядко възникват внезапно – по-често те са резултат от дълго засядане в един и същ начин на живот.
Психологът Владимир Дружинин описва няколко основни житейски опции. Универсални режими на съществуване, през които всеки човек преминава в различни периоди. Всеки от тях е ценен и необходим в определен момент, но се превръща в източник на криза, когато стане единствен и непроменим. Подобно на скоростите на автомобил, те трябва да се сменят според пътя. Проблемът не е в самата „предавка", а в това да останем твърде дълго на нея.
Когато животът е изцяло подчинен на постиженията – цели, резултати, кариера и доходи, човек дълго време може да се чувства силен и мотивиран. Постепенно обаче се появява кризата на прегарянето: има успехи и сигурност, но липсва радост, тялото е изтощено, а вътрешното усещане е за празнота и загуба на смисъл. В другия край стои животът, изграден около правила, ред и стабилност. Той носи спокойствие и усещане за контрол, но когато се превърне в доминиращ режим, се появява кризата на монотонността – скука, апатия и чувството, че животът тече, без човек да участва истински в него.
При някои хора водещ става животът като постоянна борба срещу обстоятелства, системи или „другите". Този режим дава сила, сплотеност и чувство за принадлежност, но когато се задържи прекалено дълго, води до кризата на хроничното напрежение. Светът започва да се възприема като враждебен, тялото остава в постоянна готовност за атака, а вътрешният мир изчезва. Обратният полюс е животът като творчество и вдъхновение, където водещи са смисълът, идеите и състоянието на поток. Кризата тук е липсата на заземяване. Вдъхновението е налице, но отсъстват стабилност, структура и материална опора, което поражда тревожност и несигурност.
Честа, но по-тиха, е кризата на „вечната подготовка". Това е живот, в който човек непрекъснато учи, развива се и се готви за „истинския старт", но така и не преминава към действие. С времето се натрупват знания, дипломи и умения, но се появява усещане за застой, съмнение в себе си и страх от реализация. Последната криза възниква, когато животът се свежда основно до почивка, удоволствия и бягство от отговорност. Този режим е жизненоважен за възстановяване, но когато стане водещ, води до загуба на самоуважение, понижена самооценка и усещането, че „не мога" и „не знам накъде отивам".
И шестте кризи имат общ корен – дисбаланс. Те не означават, че животът е провал, а че една част от личността е получила твърде много пространство за сметка на други. Изходът не е в разрушаването на настоящия живот, а в осъзнатото добавяне на липсващ режим. Повече почивка към постиженията, повече смисъл към правилата, повече стабилност към творчеството, повече действие към ученето, повече свързаност към борбата. Дори малка промяна е достатъчна, за да се появи движение.
Кризата е покана за промяна, а не присъда. Когато човек си позволи да „превключи предавката", животът постепенно възвръща усещането си за пълнота. А когато объркването е твърде силно и посоката неясна, работата с психотерапевт може да помогне да се намери нов смисъл и да се възстанови връзката със себе си и живота.
Коментари (0)
Вашият коментар