Детето рядко сяда срещу родителя и спокойно обяснява, че напоследък изпитва тревожност. Особено в по-ранна възраст то може дори да не разбира какво точно се случва с него. Усеща напрежението, но няма думите на възрастния, с които да го опише.
Затова притеснението понякога звучи като „Не искам да ходя". Това може да се случи преди детска градина, училище, тренировка, рожден ден или друго събитие. Еднократният отказ е част от детството и може просто да означава умора или лошо настроение. Ако една и съща ситуация редовно предизвиква силна съпротива, плач или страх, зад отказа вероятно има нещо, което си заслужава да бъде чуто.
„Боли ме коремът" е друга реплика, която родителите познават добре. Коремната болка, главоболието или гаденето винаги заслужават внимание като физически оплаквания. При някои деца обаче силното напрежение може да се проявява и телесно. Показателен понякога е моментът, в който симптомите се появяват — например всяка неделя вечер или точно преди тръгване за училище.
„Ами ако стане нещо?" също може да се повтаря в различни варианти. Ами ако мама закъснее? Ами ако никой не дойде да ме вземе? Ами ако сбъркам? Ами ако другите ми се смеят? Въпросите може да изглеждат малки през очите на възрастния, но за детето притеснението е съвсем реално.
При други деца тревогата се крие зад непрекъснатото търсене на уверение. „Сигурна ли си?", „Обещаваш ли?", „Ще бъдеш ли там?". Родителят отговаря, детето се успокоява за кратко и след малко задава същия въпрос. Това не е непременно каприз или опит да привлече внимание. Понякога е начин да си върне усещането за сигурност.
„Не мога" също заслужава внимание, особено когато се появява при дейности, с които детето всъщност може да се справи. Страхът от грешка понякога е толкова неприятен, че отказът изглежда по-безопасен от опита.
Тези реплики сами по себе си не поставят диагноза и не означават автоматично, че има сериозен проблем. Контекстът е много по-важен. Има значение колко често се появяват, колко силна е реакцията и дали притесненията започват да пречат на съня, храненето, училището, приятелствата или обичайните занимания.
Реакцията на възрастния може да промени посоката на разговора. „Няма нищо страшно" звучи успокояващо от гледната точка на големия човек, но детето вече е уплашено. По-полезно може да бъде спокойно любопитство: какво точно го тревожи, кога е започнало, как си представя, че ще се развие ситуацията.
Понякога след няколко минути разговор причината се оказва съвсем конкретна — конфликт с приятел, трудна задача, промяна в ежедневието. Друг път притеснението се задържа и започва осезаемо да променя поведението. Тогава разговорът с педиатър или детски психолог може да помогне на семейството да разбере какво стои зад него и как детето да получи подходяща подкрепа.
Коментари (0)
Вашият коментар