В една класна стая първият шамар е тих. Учителката го пропуска, защото не е видяла. Вторият е придружен с обида. Третият вече е заснет с телефон и качен в социалните мрежи.
Коментарите са от типа: „Браво, да си знае мястото." Смехът от екрана заглушава писъците в тишината на детската психика.
Насилието вече не е извънредно явление. То е част от нормалното ежедневие на твърде много подрастващи и млади хора. И най-страшното е, че е научено у дома.
Колко често сме чували някой да казва: „Малко бой не вреди", „И аз съм ял шамари и ми няма нищо"? Зад тези фрази стои не мъдрост, а наследено невежество. Кръговрат на болка, който се предава като проклятие от ръката на родителя в сърцето на детето. А оттам върху телата на другите.
Истината е болезнена - ние възпитаваме насилници. Не го правим, защото сме зли, а защото често не знаем как да се справим по-добре. Бием, защото сме били бити. Крещим, защото някога са заглушавали гласа ни. Унижаваме, защото са ни карали да се чувстваме малки. Възпитанието чрез страх ни изглежда „работещо", защото дава моментен резултат на измамно послушание. Но това послушание не е разбиране. То е покорство, примесено с гняв, който чака удобен момент, за да избухне.
И избухва. Първо в детската градина – със счупена играчка и разплакано дете. После в училище – с юмрук по нечие лице, с подигравка, с тормоз. И накрая в интимните отношения. Тогава момчето, на което си казвал „Не реви като момиче", ще удари момичето, което не може да контролира. А момичето, което е расло с обиди, ще приеме, че да те унижават значи да те обичат.
Ние, възрастните, често сме слепи за началото на този порочен кръг. Оправдаваме се с умората и с „трудното дете". Понякога дори обвиняваме самото него, че „ни изкарва извън нерви". Но децата не се раждат лоши. Те се учат. От нас. От всеки наш изблик, всяка дума, всяко пренебрежение.
Именно затова е страшно, че в България телесното наказание все още се приема от много родители като част от възпитателния арсенал. Според редица изследвания, включително на УНИЦЕФ и Националния център по обществено здраве, значителен процент от децата в страната ни са били подложени на физическо или емоционално насилие у дома. Но проблемът не свършва в рамките на семейството, той се пренася в обществото. Тормозът в училищата се увеличава. Емоционалната интелигентност намалява. А в новините все по-често чуваме за млади хора, замесени в случаи на домашно насилие.
Възможно ли е всичко това да е свързано? Разбира се, че е. Насилието е като вирус. Веднъж попаднал в тялото на обществото, започва да се разпространява. Заразява нови и нови поколения, които повтарят същите модели. И така, докато някой не спре веригата.
Да спреш насилието не означава да се откажеш от дисциплината. Не означава да се предадеш. Означава да възпитаваш с разбиране. Да научиш детето си, че всяко чувство е валидно, но не всяка реакция е допустима. Да го научиш да уважава, но не от страх, а от съзнание. Силата не е в ръката, която удря. Силата е в гласа, който не повишава тон, и в сърцето, което обяснява, вместо да наранява.
Ако днес ударим децата си, какво ще им попречи утре да ударят своето дете? Или своето момиче? Или някой непознат в метрото? А ако мълчим, оправдаваме и подминаваме това, което сами сме посели, с какво право ще се възмущаваме от плодовете? И може ли едно общество да бъде здраво, ако корените му са насинени?
Коментари (0)
Вашият коментар