Когато станах баба, мислех, че ще ми бъде лесно. Нали вече бях отгледала две деца, знаех какво е нужно, бях преминала през всички етапи от пелените до дипломирането. Убедена бях, че мога да помогна, да давам съвети, да се намесвам, когато „виждам, че нещо не е наред". Но истината е, че това, което знаех, понякога пречеше повече, отколкото помагаше.
Първият ми сблъсък с новите родителски разбирания беше съвсем невинен. Дъщеря ми Марина реши, че ще отглежда малкия Мартин по принципите на така нареченото „позитивно родителство". Никакви викове, никакви наказания, никакво слагане в ъгъла, както се правеше някога. Вместо това – разговори, обяснения, изчакване, търпение. Когато Мартин започна да хвърля играчките си по пода и да рита, защото не получава още сладолед, аз, естествено, се намесих. Повиших глас и го предупредих, че ако не спре, ще му взема играчката. Дъщеря ми ме погледна спокойно и ми каза, че не е това начинът, по който иска да се справят с подобни ситуации.
Почувствах се обидена. Помислих си, че всичко, което съм знаела досега, вече не важи. Но след този инцидент Марина седна до мен и започна да ми обяснява как е чела, че страхът може да накара детето да се подчини, но няма да го научи на състрадание или разбиране. Помоли ме, когато съм с Мартин, просто да следвам техния подход, дори и да ми изглежда странен. И знаете ли какво? Опитах. Беше ми трудно в началото, защото трябваше да променя навици, градени с години. Но когато започнах да виждам как малкият ми внук започва сам да изразява емоциите си с думи, а не с плач или агресия, осъзнах, че това, което за мен е било „прекалена мекота", всъщност е изключителна сила.
Имаше и други случаи. Марина и съпругът й категорично не искаха да купуват на детето пластмасови играчки с батерии, които светят и пеят. Вместо това предпочитаха дървени блокчета, книжки, конструктори. Когато веднъж му подарих ярка музикална кола, която бях намерила на разпродажба, Марина я прибра без много думи и повече не я видях. Почувствах се засегната. Но по-късно, без укор, тя ми обясни, че искат детето да се учи да създава, а не просто да натиска копчета и да гледа как нещо свети.
Постепенно започнах да разбирам, че да уважаваш избора на своите вече пораснали деца е не просто въпрос на добри маниери, а акт на любов. Това, че си бил родител, не те прави винаги прав, нито пък автоматично по-компетентен. Всеки човек има правото да отглежда децата си така, както вярва, че е най-добре.
Сега, когато Марина ме моли да гледам Мартин, вече не се съмнявам какво трябва да правя. Знам, че дори да не разбирам всичко, което тя избира, най-важното е да бъда опора, а не съпротива. Да не повтарям: „Едно време не беше така", а да си казвам: „Сега е тяхното време."
Бабите и дядовците сме като корените на дървото – не се виждаме толкова ясно, но сме там, за да крепим и поддържаме. И ако корените започнат да дърпат в обратна посока, дървото трудно ще расте.
Най-красивото в това да си баба не е да учиш, а да се научиш наново на търпение, уважение и доверие. Защото в крайна сметка нашата обич не се изразява само в грижа, а в свободата, която даваме на децата си да бъдат родители по своя начин.
По разказ на Елена Кирова, баба на две деца и пенсионирана учителка
Коментари (0)
Вашият коментар