Рев. Крясъци. Падане на пода. Ритане. Сълзи, смесени със сополи и драматично „Не искам!". Познато ли ви е? Добре дошли в света на детските истерии – онези малки емоционални изблици, които могат да се случат навсякъде. В хола, в магазина, на площадката, дори в асансьора. Те идват без предупреждение, оставят след себе си хаос и обикновено събуждат вътрешен паник бутон у родителя. И докато детето кипи като тенджера под налягане, нашият отговор е ключов. Само че често допускаме грешки, които не помагат, а наливат още масло в огъня.
Най-честият капан, в който попадаме, е желанието да укротим бурята на всяка цена. Да дадем бонбон, играчка или обещание, само и само сцената да приключи. Разбираемо е. Всички сме били там и сме усетили как горещите погледи на непознатите се впиват в тила ни, докато детето лежи на земята като оперен герой в трагична сцена. Само че откупуването на тишината с подарък има ефект само за момента. В дългосрочен план то учи малкото, че плачът и крясъците са бърз път към желанията. А това, макар и практично в даден миг, води до много по-сложни битки в бъдеще.
Друга класическа грешка е да отвърнем със същата енергия. Да повишим тон, да изречем заплахи или да започнем надвикване. Да, емоциите се качват на влакче без релси, но ако и възрастният влезе в режима на „вик срещу вик", посланието се губи. Детето не разбира логиката зад наказанието, а само усеща агресия. Това не води до възпитание, а до още по-голямо объркване и несигурност. Малките деца нямат нужда от съперник, а от стабилен възрастен, който да издържи бурята и да покаже пътя обратно към спокойствието.
Немалко родители допускат и друга, по-тиха, но също толкова вредна реакция – игнориране с ледена дистанция. Да се отдръпнем напълно и да оставим детето да „се оправя". Вярно е, че понякога изчакването е полезно, но студената тишина не е същото като търпеливото присъствие. Когато малкото човече е погълнато от чувства, то не се нуждае от наказание чрез безразличие, а от присъствие, което не се плаши от сълзите му. Тишината може да се усети като отхвърляне и да остави следа, която няма връзка със самото поведение, а с усещането за обич.
Сравненията също са капан, в който често падаме. „Виж другите деца как слушат", „Той на твоята възраст вече не плаче за такива неща". Тези фрази не само не помагат, но и раняват. Те карат детето да се чувства по-малко, неразбрано, дори засрамено. А срамът не е добър възпитател. Той не учи на самоконтрол, а на потискане. Всяко дете е различно и сравненията само подкопават доверието между вас.
И, разбира се, идва моментът, в който сами поставяме капан със собствените си очаквания. Да искаме от тригодишно дете да реагира като възрастен е рецепта за разочарование. Развитието на емоционалната регулация е процес, който отнема време. Тръшкането не е проблем, а симптом. Симптом на умора, глад, претоварване или просто невъзможност да изразиш с думи това, което бушува в теб. Ако приемем истерията не като бунт, а като зов за помощ, ще реагираме съвсем различно.
Вместо да се борим със сцената, можем да изберем да я съпроводим. С дишане, с търпение, с поглед, който казва „тук съм, не те оставям, дори когато крещиш". Не е лесно, но това изгражда доверие, което остава дълго след като последната сълза е изсъхнала.
Защото тръшкането е временна буря. Но начинът, по който я преживеем заедно, гради характера на детето и ролята ни в живота му. А в крайна сметка това е целта, нали? Да сме не просто родителите, които „го укротиха", а тези, които го научиха как се оцелява в собствения емоционален свят.
Коментари (0)
Вашият коментар